Младата жена дишаше тежко и дълбоко. Можеше да го направи. Не беше човек, който се предава лесно. Можеше да се бори. Беше забравила, че е изминала една година от бягството на Тайбър. Знаеше как да се сдържа, когато страхът забие нокти в стомаха й като звяр.
Една секунда в даден момент. Една минута. Един час. Това я беше спасило преди. Щеше да разсъждава по-късно, когато болката утихнеше, когато ужасът намалееше и съзнанието й възприемеше бързата промяна, която бе настъпила в живота й. След това щеше да намери безопасно място. Тогава би могла да мисли.
— Остави ме отново и ще те убия — Рони трепна силно, когато докторът използва дяволските си инструменти, за да я прегледа. — Кълна се в Бога, Тайбър. Може да не съм достатъчно жена за теб, но ако ме изоставиш след това, ще те накарам да си платиш. Ще изтръгна черното ти сърце от гърдите ти с голи ръце, а после ще нарежа пениса ти на толкова много малки парченца, че никога да не можеш да ги намериш всичките.
И щеше да го направи, обеща си тя, докато потискаше писъка, който напираше да се освободи от гърлото й. Рони можеше да усети напрежението на Тайбър, гневното ръмжене, излизащо от гърдите му, покровителствената, здрава хватка около тялото си. Засега той беше неин. Щеше да мисли за бъдещето, когато му дойдеше времето.
Глава седемнадесета
— Ще приема, че си бременна — Рони се опитваше да запази гласа си спокоен, когато спря до малката стъклена маса, на която седеше Меринъс, на задната тераса на къщата. — Какво следва? Какво трябва да очаквам с нетърпение?
Рони се бе измъкнала от спалнята веднага щом Тайбър излезе навън след още един безумен, изпълнен със страст час в леглото му. Изкъпа се, преоблече се в дадените й назаем дънки и отново с една от ризите на Тайбър и тръгна да търси единствената друга известна Котешка половинка.
Меринъс наблюдаваше как строят висока ограда на около акър от покритата веранда. Изражението й беше замислено. Мъжете работеха над високата три метра и шейсет сантиметрова барикада, простираща се от стълб до стълб, с почти фанатична енергичност, сякаш нищо не бе по-важно от поставянето на стоманената преграда.
— Знаеш ли — каза Меринъс тихо, като въздъхна с болезнено съжаление, — това имение беше толкова красиво, когато го видях за първи път. Величествено, елегантно, въпреки ужасните експерименти, провеждани в сградите, които са се намирали там, където работят тези хора сега. Всичко беше спокойно, сякаш голямата му изисканост го дистанцираше от отвратителните неща, които са практикували собствениците му.
Меринъс потропваше неспокойно по стъкления плот с прекрасно оформения си маникюр.
— Погледни го сега. Огради навсякъде. Дивите животни се озоваха на свобода и всяка вечер се опитват да разбият защитата, която Калън се старае да създаде. Копелетата никога няма да спрат, докато не се унищожат едно с друго в своето безумно нещастие. Като бесни кучета са.
С всяка дума гневът пулсираше и туптеше в гласа й. Обърна глава и погледът й яростно срещна този на Рони.
— Да, бременна съм от човека, за когото охотно бих дала живота си, за да се спаси, Рони. Човек, който се е изправял пред повече ужас, отколкото ти можеш дори да си представиш през целия си живот. Денем той се изправя пред по-лош кошмар. Нощем се събужда облян в пот, след като е сънувал, че детето и аз сме били отвлечени. Кой страда повече? Аз, която Калън защитава? Или той, който се страхува от нещата, които ще се случат?
Осъзнаването пулсираше в гласа на Меринъс като скрита болка. Любовта й към Калън звучеше във всяка дума. Страхът й за него и нероденото им дете беше като жив огън в очите й.
— Според мен и двамата страдате. Ти не звучиш така, сякаш не знаеш за опасностите или последствията, Меринъс — Рони наклони глава на една страна, докато кафявите очи, които я гледаха, я стопляха само незначително.
— Аз не, но ти да — Меринъс махна с ръка към свободното място срещу себе си. — Изпий едно кафе с мен. Без кофеин, за съжаление — устните й се извиха с нотка на самоирония. — Толкова ми липсва кофеина — последните думи се откъснаха с почти възхитителна жажда за нещо, което дори нямаше вкус.
— Безкофеиновото кафе не те напряга — Рони сви рамене, заемайки мястото. — И каквото и да е това, което тези мъже причиняват на тялото ти, кофеинът само го влошава. Разбрах го, след като Тайбър реши да ми направи онова маркиране.