— Маркиране? — Меринъс се разсмя и част от напрежението изписано по лицето й изчезна. — Тази дума е доста подходяща. Но, по дяволите, нека поне да ни е забавно.
Рони зърна пламъка в очите на другата жена. Погледът й се бе смекчил от спомените, устните й се извиха, сякаш това й носеше утеха.
— Ти не… изгаряш ли вече? — попита Рони колебливо, чудейки се дали някога ще може да живее отново без присъствието на Тайбър и да не я боли за него.
— О, горя — Меринъс се облегна назад в стола си, а погледът й отново се насочи към мъжете, които работеха. — Но сега е естествено, Рони. Желаех Калън още, когато той беше само една снимка, история, човек, който е страдал. Исках го така, както нищо друго досега в живота си. Непреодолим импулс. Нужда, която не може да бъде отхвърлена. Хормонът само ме предпазва от отхвърлянето. Като се замисля, това стана, след като го приех и осъзнах, че наистина сме част един от друг. Не беше нещо, което да почувствам като принуда.
Рони погледна настрани. Не желаеше ли и тя Тайбър по същия начин? Още откакто бе на единадесет до мига, в който душата й се разкъса с онова писмо, което той й бе изпратил, не беше ли мечтала за него, желала, обичала?
— Бях на погребението на Дейън — прошепна тя, спомняйки си колко отчаяно бе искала да отиде при Тайбър тогава, да облекчи мъката, която се четеше по лицето му. — Беше след като Тайбър ме маркира. Но си спомням колко ужасно страдах за него, не сексуално, а защото можех да видя неговата болка.
— Смъртта на Дейън промени всички тях — каза тихо Меринъс. — Не знаеш какво се случи с него, нали?
Рони кимна колебливо.
— Бил е убит, докато те е спасявал…
— О, не — поклати глава Меринъс, а тонът й бе суров. — Това казахме на медиите, Рони. Дейън умря от ръката на Калън, когато се опита да ме убие. Той уби Мария преди години, защото тя почти е била убедила Калън да се свърже с пресата, и бе решил да убие и мен поради същата причина.
Рони бе склонна да й повярва, дори чутото не я шокира особено. Дейън не беше съвсем нормален. В деня, в който й бе донесъл писмото от Тайбър, той я бе притиснал към стената на спалнята над гаража. Дъхът му бе учестен, очите му горяха от похот, докато й предлагаше да я обучи така, че да отговаря на изискванията на Тайбър.
— Когато ми донесе бележката от Тайбър, убеждавайки ме, че не ме иска, Дейън се опита да ме нападне — прошепна момичето. — Почувствах се така сякаш ножове се забиват в кожата ми, когато ме хвана. Никога не ме е боляло толкова много.
— Бележка от Тайбър? — Меринъс се наведе напред, клатейки глава объркано. — Знам, че двамата сте имали история, но не бях наясно каква е.
Рони стисна плътно устни, преди да ги оближе нервно. Никога не беше казвала на друг човек какво се бе случило. Накратко и с горчивина, тя разказа на Меринъс цялата история, включително и участието на Дейън в нея.
Беше обидно, да си спомня колко много е зависила от Тайбър през годините, знаейки, че той ще я спаси, ще се погрижи за нея, вместо да я накара да се справя сама. Обаче беше научила, че може и сама. Беше живяла и работила, и лека-полека бе взела живота си в собствените си ръце. В момента, този малък мехлем за самочувствието й, беше много желан.
— Не съм виждала Тайбър след това — завърши тя, въздъхвайки дълбоко. — Не и преди да скочи от онзи проклет хеликоптер и да направи ситуацията още по-лоша. Сега трябва да премина през това и най-малкото трябва да разбера какво, по дяволите, става, Меринъс. Ужасена съм, защото тялото ми ме обвързва с човек, който може да ме унищожи. Човек, който ме унищожи.
— Уау — Меринъс въздъхна тежко, прокарвайки уморено пръсти през косата си. — Какво ще правиш? — попита я. — Това не звучи като Тайбър, Рони. Познавам го. Той никога нямаше да те докосне — тя направи кратка пауза, — ако не умираше за теб. Но желанието му да те защитава щеше да е по-силно от глада, който го движи. Който би могъл да го накара да реагира по-болезнено.
— Това извинение не помага много — Рони поклати глава, знаейки, че Тайбър наистина е способен да я защити.
Беше го показал в лабораторията на доктора. Гласът му бе дрезгав, тялото му толкова стегнато, толкова изпълнено с ярост, че трепереше заедно с нея. Тонът му беше с един тътнещ, примитивен звук, думите едва се разпознаваха, когато й обеща всичко, което можеше да се сети, в замяна на това, което й бе сторил.