Глава осемнадесета
Е, вече беше официално. Морфинът изобщо не облекчаваше възбудата на чифтосването. Но поне симптомите станаха малко по-поносими. Добрият доктор успя да прегледа рамото на Рони и повърхностната рана бързо, докато всички внимателно държаха под око Меринъс.
Другата жена най-сетне се събуди. Беше само натъртена. Силата, с която дървото я бе ударило по слепоочието, просто я бе изпратила в безсъзнание за известно време. Имаше леко кървене, но нямаше усложнение, както докторът бе съобщил. Калън обаче не искаше да чуе. Той стоеше до малката болнична кушетка, тялото му се бе надвесило над леглото, а ръцете му обгръщаха съпругата му и я държаха закрилнически. Големите му ръце докоснаха разбърканата й коса, гърба й, леката издутина на корема, докато Док ги уверяваше, че бебето е добре.
Гласът на Калън беше накъсан, дрезгав от емоции, докато Меринъс се опитваше да успокои яростта, пулсираща в тялото му. На два пъти тя бе принудена да изхленчи, с един доста фалшив звук от болка, за да го задържи да не се втурне навън, когато пристигна новината, че нападателите са били задържани. Двама мъртви и един ранен. Док Мартин още не бе прегледал наемника, заключен в една от празните бараки за инструменти.
— Въпрос на приоритети — беше казал той спокойно, когато Меринъс го попита за клетвата, която бе дал. — Освен това, ако този човек умре, ще има други, които да заемат мястото му.
В гласа на възрастния мъж имаше толкова непримирима омраза, че Рони потръпна от силата й.
Тайбър беше говорил много малко. Държа я, докато превързваха рамото й и още не бе помръднал и сантиметър от нея, докато тя лежеше по корем и се бореше срещу изтощението и възбудата. Той ухаеше толкова дяволски хубаво, а беше така уморена.
— Отведи съпругата си в леглото, Калън — каза най-накрая Док уморено. Когато главата на Калън се надигна, тялото му все още трепереше. — Тя трябва да си почине, а ти да се убедиш, че всичко е наред. Опасността премина засега. Същото се отнася и за теб, Тайбър — той се обърна към Рони. — Отведи я на горния етаж и се погрижи за нея. Утре ще има достатъчно време да се тревожим за другите неща.
Раменете на Мартин бяха отпуснати, гласът му бе уморен и изпълнен с толкова тъга, че Рони искаше да заплаче заради него. Отдръпвайки се от леглото, Калън се надигна от стола, който беше придърпал към Меринъс и тръгна бавно към Рони. Щом погледна в очите му, тя разбра, че той е човек, срещу когото никога не би искала да се изправя.
Златистокафявите ириси бяха почти кехлибарени, блестящи от животинска свирепост, и тя бе уверена, че не би се поколебал да убие.
— Знам, че не мога да те докосна — въздъхна той, като се приближи, застана на едно коляно пред нея и я погледна. — Знам какво направи, когато закри тялото й със своето собствено. Докато тичах към проклетата веранда, моите хора ми го казаха, макар да им се наложи да крещят. Ако можех да те прегърна, бих го направил. Ако имах богатство, бих ти го дал. Ако имах нещо, с което да ти покажа благодарността си, за това какъв огромен подарък ми направи, спасявайки живота й, тогава то щеше да бъде твое.
Гласът му беше тих, треперещ от всичките насъбрали се емоции, с които се бореше.
— Морфинът е прекрасен малък наркотик — прошепна Рони съзаклятнически, лъжейки през зъби. — Дори не почувствах угризение, докато Док превързваше раната ми. Можеш да ме прегърнеш, ако искаш.
Лека усмивка изви устните му.
— Още си малкото дяволче, което винаги си била — каза Калън нежно, поклащайки пръст към нея. — Аз знам по-добре. Можех да подуша болката ти, докато Док обработваше раната ти, и това разкъса душата ми, като знам какво се е случило. Тя щеше да бъде беззащитна… — мъжът преглътна мъчително.
— Меринъс е добре — Рони разбра, че се чувства леко замаяна от лекарствата, когато дари Калън с фалшиво намръщване. — Но искам пистолет, веднага. Знам как да го използвам — мъжът кимна твърдо и дори не погледна към Тайбър, за да види дали е съгласен, както тя очакваше. — Пистолет или пушка?
Рони усети тръпка на удоволствие.
— Пушка. Като на Тайбър.
Той изстена зад нея.
— Ще имаш нужда от уроци — промърмори Калън, клатейки глава към нея. — Нека Тайбър те научи да я използваш и е твоя. Ако искаш, можеш да си избереш своя.
После се изправи на крака, а в очите му проблясваше малко веселие.
— Само не стреляй по него, става ли? Той има и добри страни.