— Достатъчно — Тайбър я отдръпна от себе си, пренебрегвайки протестиращия й вик, борейки се със собственото си желание да се излее вътре в прекрасната й топлина. Влажната прегръдка на устата й беше рай, но той знаеше, че все още не може да й се наслади изцяло.
— Тайбър — гласът й беше един едва доловим, мъчителен звук, който накара ерекцията му да потръпне от примитивно желание.
— Чукай ме, Рони — тя целуваше корема му, езикът й го ближеше, докато той я държеше далеч от растящата сила на пениса си. — Сега. Дявол да го вземе, не мога да чакам, бейби…
Придърпа я обратно в скута си, разтвори краката й над своите, задържа я по-близо, след това я притисна безмилостно надолу към бушуващия си член.
— О, Боже! — викът му се присъедини към нейния, когато намести дебелото си копие в невероятно тесния отвор на влажната й вагина. — Гореща. Толкова гореща. Толкова сладка и хлъзгава — той се тласна по-дълбоко, задържайки я, когато тя се изви в ръцете му, опитвайки се да поеме още. Викът й отекна в сумрачната стая.
Влагалището й беше едно менгеме от хлъзгаво, мъчително удоволствие. Мускулите се стягаха около него, борещи се да го приемат, да се отпуснат около дебелината, която ги разтваряше. Никога нищо не бе било толкова еротично, толкова изпълнено със страст и бурна чувственост.
— Поеми го — изръмжа Тайбър, притискайки я по-силно, усещайки прегръдката на протестиращата тъкан и конвулсиите, докато се бореше да го приеме. — Целият, Рони. Сега. Поеми го, бейби.
Тласна се по-твърдо в нея, прониза я, усети как влагалището й се разтяга и го поема, допуска го вътре, докато не зарови всеки пулсиращ отчаян милиметър от пениса си в стегнатата като юмрук хватка на внезапно потръпналата, експлодираща сърцевина.
Това беше прекалено много. Прекалено много топлина, прекалено много нужда, която извираше вътре в него и го измъчваше. Тайбър чу как собственият му вик разкъсва въздуха, усети появата на шипа, изгарящия пулс на спермата си и едва не умря в ръцете й. Нямаше друг начин да се обясни това. Душата му се взриви от върха на пениса, изхвърляйки една емоция, една нужда, един натрапчив глад, толкова плътен, горещ и животворен, колкото спермата, изстреляна към плодовитата, жадна утроба на Рони.
Глава двадесета
— Кога ще ми кажеш какво става с пениса ти? — ленивият тон в гласа на Рони не заблуди Тайбър нито за миг. Можеше да усети стоманената решителност, която се появяваше в повече от половината разговори с нея през годините. Думата „пенис“ прозвуча толкова съблазнително от устните й, че накара тази специална част от анатомията му да потръпне с интерес.
— Хмм, не смяташе, че нещо не е наред с него, когато пищеше и ме драскаше по-рано — изсумтя той и погледна надолу по линията на тялото си, намръщен неодобрително, сякаш това щеше по някакъв начин да смекчи ефекта от думите й.
— Не се опитвай да ме разсееш, Тайбър — Рони беше облегната на гърдите му, а дъхът й беше топла ласка върху кожата му и въздействаше на сетива, които засега бе по-добре да останат в покой.
Той се бе надявал, че ще може да отбягва този разговор още известно време. Помисли си, че би могъл да прояви възмущение. Не всеки ден един мъж бе обвиняван, че има проблем с точно тази част от тялото си. Но Тайбър имаше чувството, че Рони не можеше да бъде заблудена. Инстинктите му го предупреждаваха да бъде много внимателен, когато ставаше въпрос за тази тема или поне в преднамерените си опити да я избягва.
— Кога ще си лягаш? — измърмори той, пренебрегвайки въпроса й, като се излегна назад на възглавницата и затвори очи, решен да спи.
— Не ми отговори — гласът на младата жена беше замислен, но мекотата му предупреди Тайбър, че скоро ще достигне точката на гнева.
Пръстите й танцуваха върху гърдите му, ноктите й го драскаха леко, той знаеше, че възглавничките на пръстите й усещат малките косъмчета, покриващи тялото му. Почти незабележими, малки като пух, светли косъмчета, които бяха още едно напомняне за неговата ДНК.
Тайбър отвори очи, взря се в тавана и въздъхна дълбоко. Колко много години бе копнял дори само за един ден, в който да забрави какво представлява? Но той не можеше да забрави, спомените бяха винаги там, вътре в него, и не му позволяваха да почувства спокойствието за което копнееше. И сега Рони искаше отговори, които той все още не желаеше да й даде. Не знаеше дали е готов да се изправи пред възможните последици и ужаса й от това тя да научи точно колко много прилича той на животното, с което са били примесени неговите гени.