— На кой му пука? — изфуча вбесено младата жена. — Омръзна ми да бягаш от мен, Тайбър. Проклета да съм, ако мислиш, че ще се обвържа с теб, а ти ще си живееш спокойно и ще ме отбягваш, когато ти изнася.
Тайбър я погледна изумено. Емоцията, буйна и гореща, придаваше нюанс на гласа й, а очите й режеха от ярост и упоритост. Слабото й тяло вибрираше, а смръщването помрачаваше челото и изтъняваше пълните й сладки устни. Рони го изкушаваше да я яхне тук и сега.
— Никога не съм бягал от теб, Рони… — думите й най-сетне достигнаха до обезумялото му от страст съзнание и в следващата секунда очите му се разшириха, докато отскачаше настрани от пътя на следващия й летящ снаряд. — Мамка му, Рони!
Тайбър се втурна към нея и я дръпна по-далеч от тежкия свещник, който също стоеше на масата. Ръцете му се обвиха около кръста й и я придърпаха към него, обуздавайки яростта, която можеше да усети да вибрира в тялото й.
— Какво, по дяволите, ти става? — той я хвърли на леглото, но не се опита да я последва. Беше се уморил от това. Беше се уморил от яростта, която я изпълваше, от подозрението, от сенките, които помрачаваха очите й. — Омръзна ми да ме обвиняваш, че съм те изоставил, след като бе твое решението да отхвърлиш каквато и да е връзка от самото начало.
Рони пропълзя по леглото и се приземи на крака от другата страна. По-добре, помисли си мъжът. Колкото по-далеч бе от него, бе толкова по-способен да поддържа здравия си разум.
— Ооо, хайде, Тайбър, никога не съм те смятала и за лъжец — извика тя с подигравателна усмивка. Още нещо, от което бе уморен, от този сарказъм. Снизходителен, оскърбителен. — Престани да се правиш на толкова невинен. Не е нужно да се преструваш пред мен. Не и тук, където сме сами. Единствената причина да съм тук, е този проклет белег, който постави на шията ми. Иначе още щях да си стоя в Санди Хоук и да се чудя защо, по дяволите, промени мнението си толкова бързо миналата година.
Тайбър притихна. Инстинктите му се задействаха, когато логиката започна да взема надмощие. Това, което не може да бъде разбрано, трябва да бъде изследвано. Проучено, дебнато или преследвано. А със сигурност не разбираше това.
— Защо съм си променил мнението? — попита предпазливо, гърдите му бяха стегнати от болка, която се отразяваше в гласа и изражението му. Беше много близо до болката, която почувства, когато бе получил писмото й преди повече от година, само един час, след като бе поставил този белег на шията й.
И все пак, според собствените й яростни думи, Рони вярваше, че той е прекъснал връзката, както и той бе убеден, че тя се е отказала от него. Рони не беше лъжкиня. Не играеше игрички и не поемаше вината за нещо, тя беше сигурна за себе си.
Тялото му бе объркано през онзи ден, призна Тайбър. Изпитваше възбуда, различна от всяка, която бе познавал, ерекцията му бе достатъчно силна да разкъса дънките му и тогава беше дошъл Дейън с… Той спря. Дейън. Кучи син! Тайбър изтри с ръка лицето си, загледан в Рони и борещ се с едно предателство, което се молеше да е отминало със смъртта на брат му.
Решителността на Дейън да унищожи останалите от Прайда почти бе убила Меринъс и детето, което тя вече носеше. Споменът за смъртта на брат му бе още жив. Предателството му бе засегнало толкова много съзнанието на Тайбър, че той бе потъпкал чувствата си. Дейън беше излъгал. И Тайбър бе пострадал от това.
— Не ми отговаряй — той мразеше дрезгавия, уморен звук на собствения си глас, докато се отправяше към гардероба.
Отвори средното чекмедже, издърпа няколко дебели плика и бележки. В задната част, почти в ъгъла, имаше малка дървена кутия. Тайбър я премести, отвори я и извади сгънат лист хартия.
„Напускам гаража и теб, Тайбър. След онази сцена в камиона, осъзнах колко лесно се опита да ме вземеш. Повече няма да бъда твоя марионетка. Ти си прекалено глупав, груб и жесток. Имам нужда от някой, който да ме докосва нежно. Някой, от когото не трябва да се страхувам. Някой, по-близо до моята възраст. Ти ще си стар, докато аз още ще съм млада, и просто не искам да понасям това. Моля те, бъди така добър да стоиш далеч от мен. Това със сигурност не е прекалено голяма молба!
Тайбър пазеше писмото за спомен. Беше само осем години по-възрастен от нея, но на моменти ги чувстваше като векове.
— Прочети това — подаде й писмото, наблюдавайки внимателно обърканото й изражение.
Задържа погледа си заключен в нейния, докато тя поемаше сгънатия лист, гледаше я внимателно, а душата му кървеше. Инстинктивно разбра, че не е писала писмото. Разбра, че последните петнадесет адски месеца, в които я бе желал, страдал за нея, мислейки си, че ще умре от нуждата, са били за нищо.