Рони разгъна писмото и погледът й се придвижи по думите. Очите й се разшириха. Болката, която премина по лицето й, разкъса душата му.
— Мислех, че зачитам твоите желания, Рони — прошепна мъжът. Не се бе чувствал толкова уморен от години. Дейън беше доверен и много обичан член на семейството. — Предполагам, че ти също си получила писмо. Единствената истинска дарба на Дейън беше фалшификацията.
Рони смачка бележката в ръката си, в очите й блеснаха сълзи, които изостриха миглите й, щом погледът й се върна на неговия.
— Не съм писала това — прошепна тъжно и треперещо. — Но аз също получих такова — през тялото й премина лека тръпка, докато се взираше в него. — Беше с твоя почерк — тя погледна отново към писмото и дъхът й секна, докато се бореше с риданието, осъзнавайки като Тайбър колко близо до нейния почерк е написаното.
— Аз също не съм ти писал — каза той тихо. — Борих се отчаяно да ти дам време да помислиш, да разбереш дали това, което бяхме на път да направим, е същото, което искаш. Аз знаех, Рони. Разбирах опасността, в която те поставям. Опитвах се да бъда напълно сигурен, че ще мога да те защитя, ако по някакъв начин от Съвета разкриеха моето съществуване. Доколкото знам, за тях съм мъртъв отдавна. Имах намерение да се върна при теб.
— Когато не се появи, аз чаках — имаше толкова много болка, толкова много разочарование в тъмните дълбини на очите й, че Тайбър искаше да изкрещи и да прогони нещастието й. Беше се борил толкова дълго да я защити и някой, когото бе смятал за свой брат, бе нанесъл последния удар върху доверието й. — На следващата сутрин, Дейън донесе писмото. Притисна ме с тялото си срещу стената… — Рони млъкна болезнено и преглътна мъчително, преди да продължи. — Предложи да ме обучи за теб.
Гняв разяждаше душата на Тайбър и той знаеше, че ако Дейън не беше мъртъв, щеше лично да го убие за това, че бе посмял да докосне Рони, по какъвто и да било начин, още по-малко задето й бе казал нещо толкова болезнено. Той си спомняше добре светлите мечти, нуждата и емоцията, които блестяха в нейните очи, когато го бе погледнала след всички тези месеци.
Писмото и атаката на Дейън почти бяха унищожили част от душата й. Тайбър се протегна, неспособен да се сдържи от това да я докосне, да я желае. Господи, нуждаеше се от нея, както от дишането. Или по-силно. Пръстите му погладиха сатенената й буза, а палецът му помилва устните й. Тя имаше най-меките устни, които някога бе познавал, а очите й пронизваха всяко кътче на душата му със слънчеви лъчи, когато бе щастлива. Но когато бе наранена, както сега, бяха като нож, забиващ се дълбоко в гърдите му.
— Бих дал живота си да бъда с теб онази нощ — закле се Тайбър, знаейки, че това е вярно. — В същото време, наемниците на Съвета преследваха Калън и вместо да оставя яростта да се освободи там, където ти можеше да я видиш, аз я насочих към тях. Трябваше да дойда при теб — беше го разбрал след това. Тогава беше направил всичко, което трябваше, за да не отиде при нея. — Трябваше да се боря за това, което знаех, че е мое.
Една сълза се плъзна по бузата на Рони.
— Аз те обичах — прошепна тя, разкъсвайки сърцето му с болезнената емоция в гласа си. — Все още те обичам, но не съм доволна от теб, Тайбър.
Ръката му се свлече, когато Рони се отдръпна от него. Намръщи се изненадано.
— Нямах представа, че не си писала ти писмото, Рони — каза убедително той.
— О, не това — изсъска младата жена, като захвърли топката хартия в другия край на стаята, преди да го прониже с мрачен поглед. — Аз съм толкова виновна, колкото и ти, задето позволих на това копеле да ме измами — тя се обърна бавно към него, гневът бавно се завръщаше. — Не съм забравила въпроса, който ти зададох и не си мисли, че съм. Добре, бяхме измамени. Ще се оправим с това. Но имаме и други неща, които да уреждаме. Ще те попитам още веднъж. Какво става с пениса ти, когато достигнеш кулминацията? И искам да разбера веднага.
За щастие, защитните аларми започнаха да пищят. И колкото и странна да бе тази мисъл, той отправи благословия към тях.
— Облечи се — Тайбър я вдигна бързо, игнорирайки ахването й от изненада, мина покрай стъклата близо до вратата на банята и я занесе до дрешника.
— Какво, по дяволите, е това? — извика Рони сред грохота на сирените, улови дрехите, които той хвърли в нейната посока и издърпа собствените си дънки и тениска от закачалките.