Облякоха се за секунди, нахлузиха кожените обувки, след това избягаха от стаята. Тайбър погледна тревожно револвера, който тя настояваше да носи. В интерес на истината, не можеше да я вини или да се учудва, ако тя го насочеше към него. А той знаеше дяволски добре, че мерникът й е почти идеален. Все пак именно той я бе научил да стреля.
Глава двадесет и първа
— Не може ли човек да дойде да посети проклетата си дъщеря, без да бъде нападнат? Тя е мое дете, имам право да знам дали е жива или не.
Рони трепна, когато гръмкият глас на баща й достигна до нея, груб и бурен, карайки я да спре по средата на стълбището, което водеше към антрето. Тайбър спря зад нея, неподвижен и безмълвен, като я наблюдаваше внимателно.
Тя беше твърде напрегната, почти изплашена и бдителна. Като елен, усещащ опасност, без да е сигурен от коя посока идва.
Реджиналд Андрюс беше един от най-лошите бащи, които Тайбър бе познавал. Единствената причина все още да е жив, бе фактът, че никога не бе вдигал ръка срещу Рони. В противен случай, Тайбър щеше да го е убил още преди години.
— Г-н Андрюс, това не обяснява защо се опитвахте да се промъкнете в имота ни. Защо просто не натиснахте звънеца на портите? — гласът на Калън беше студен като зимна нощ. Равен и яростен.
Реджиналд, както винаги, се оправдаваше. На висок глас.
Тайбър видя как Рони си пое дълбоко и шумно дъх. Почти можеше да усети отчаянието, което я изпълни и съпротивата, която я държеше неподвижна и тиха. Но усещаше и много повече от това. Блатото от емоции, което сякаш я заливаше, го завладя, накара го да се премести по-близо до нея, решен да я защити. Сложи едната си ръка на кръста й, наведе се по-близо и брадичката му се опря в рамото й.
— Можем да се върнем в стаята. Не му обръщай внимание. Ако не слезеш там долу, Калън ще го приеме като безмълвно разрешение да изхвърли копелето.
Тайбър прошепна думите толкова тихо, че само Рони го чу. Той задържа тялото си достатъчно близо, за да е сигурен, че топлината и безмълвната му подкрепа я обгръщат. Щеше да я защити, независимо какво щеше да му коства.
Рони преглътна трудно и той буквално почувства борбата й да събере сили, за да се изправи пред човека, който беснееше в коридора.
— Не — поклати глава най-накрая тя, протегна се назад и затъкна револвера, който й бе дал, в колана на дънките си. — Ще се справя с него.
Но не искаше. Тайбър имаше странното усещане, че има нещо в баща й, което точно сега, буквално я ужасяваше. Преди да успее да я попита за това, тя тръгна грациозно надолу по стълбите, ръката й запази леката си хватка върху перилата, а раменете й бяха изправени. Величествена като принцеса и толкова решена да бъде силна, че предизвика появата на буца в гърлото му, накара го да иска да я защитава от всичко и от всеки.
— Защо си тук, Реджиналд? — Рони трябваше да повиши гласа си, за да бъде чута през яростната му тирада за благополучието на любимото му единствено дете. На Тайбър му прилоша от звука.
Реджиналд беше остарял доста от последния път, когато го бе видял. Тъмната му коса беше почти напълно сива и оредяла. Той се опитваше да прикрие този факт, като оставяше косата от едната страна да израсте по-дълга и я сресваше на противоположната страна, а това му придаваше ексцентричен и клоунски вид.
Кафявите му очи бяха мътни, а бузите му зачервени от пиянство и наднорменото тегло. Беше почти метър и осемдесет висок и не толкова мускулест, колкото бе преди пет години.
Когато Рони пристъпи в антрето, всички очи се обърнаха към нея. Котешките породи, изпълващи мраморния вход на къщата, изглеждаха в бойна готовност, ръцете им бяха на оръжията, погледите им бяха остри и не изпускаха нито едно движение на възрастния мъж.
— Рони — усмивката на Реджиналд бе по-скоро пресметлива, отколкото любяща.
Калън също го бе забелязал, ако се съдеше по присвитите му от неприязън очи.
Тайбър наблюдаваше новодошлия внимателно, щом видя пламъка на омраза, която другият мъж се опитваше да прикрие, когато погледна към дъщеря си. Бързо се промъкна между Реджиналд и Рони, защото всеки инстинкт вътре в него крещеше да я предпази, от каквато и да е заплаха, идваща от баща й. Младата жена спря, когато Тайбър я закри с тялото си и се изправи пред баща й, вместо нея.
— Тайбър — тя сложи длан върху ръката му, когато той я бутна назад, усмирявайки опита й да пристъпи пред него.