— Не, Рони, скъпа, знаеш, че никой от братята ми няма да ми позволи да остана в неговата шибана луксозна къща. Знаеш как винаги са ни обръщали гръб.
Това бе вярно. Точно както бе вярно, че вината бе изцяло негова, задето семейството му буквално се бе отрекло от него.
— Къщата е пълна в момента, Реджиналд — Калън най-сетне пристъпи напред. — Можем да те настаним в казармата от другата страна на градината. Там има няколко празни легла.
Погледът на Реджиналд не изпускаше Рони. Взираше се в нея както една змия гледа набелязаната плячка. Студено, предпазливо и решително.
— Това е наистина любезно от твоя страна, Калън — най-накрая каза тихо. Тайбър усети как по гърба му пробягва хлад, когато Рони потисна една тръпка.
Тя беше изплашена. Можеше да го усети, почти да го помирише, излъчваше се от тялото й. Рони се напрегна, стоеше сковано, докато се взираше в баща си.
— Не създавай проблеми тук, Реджи — предупреди го най-сетне, гласът й бе нисък резониращ от потиснат гняв. — Няма да бъда държана отговорна за това, което ще направят с теб, ако се опиташ.
Тайбър погледна надолу към нея, сдържайки учудването си. Никога не бе чувал Рони да заплашва някого, освен него. И определено никога своя своенравен, продажен баща.
— Виж ти, Рони, засрами се, караш тези хора да мислят, че ще предизвикам проблеми — той дори не мигна, взрян в нея. — Знаеш, че съм почтен, дружелюбен човек. Няма да им създавам никакви неприятности.
Тайбър се напрегна от завоалираната заплаха, насочена към Рони. Тя пулсираше във въздуха около тях и караше тънките косъмчета на врата му да се повдигнат и настръхнат в отговор.
Тайбър искаше да нареди на кучия син да се разкара от имението, да го изхвърли на улицата и да му каже да се оправя сам. Откакто Рони бе станала достатъчно възрастна, за да се задържи на работа на непълен работен ден, копелето бе взимало всеки цент, който бе изкарвала. Тогава нямаше никой, който да я защитава от него, но за Бога, той щеше да го направи сега.
— Придружи г-н Андрюс до двуетажния хангар на работниците, Мерк — нареди Калън на един от едрите охранители.
Меркюри беше два метра мускулна маса, а лицето му толкова много наподобяваше това на котка, че нямаше начин да се движи на обществено място, без веднага да предизвика необуздана паника сред гражданите. Беше неприветлив, студен, една машина за убиване и един от най-преданите и почтени хора, които Тайбър някога бе познавал.
— Може да получи леглото до моето — тънките устни се разтегнаха в студена усмивка, а зловещите кехлибарени очи проблеснаха с хладно разбиране. Мерк не беше глупак.
— Трябва скоро да поговорим, Рони — Реджиналд се усмихна леко, когато Меркюри улови ръката му твърдо. — Напипвам нещата, нали знаеш.
— Мисля, че си казахме достатъчно миналата седмица, Реджиналд — отговори младата жена решително, гласът й бе достатъчно студен да замрази айсберг. — Наслаждавай се на престоя си. Но се съмнявам, че ще имам време за гостуване.
— Може би ще намериш време — Реджиналд се опита да издърпа ръката си от тази на войника, който го извеждаше от къщата. — Помисли за това, Рони. Помисли добре — вратата се затвори при прощалните му думи.
Тайбър продължаваше да наблюдава внимателно половинката си, умът му работеше, прехвърляше възможностите и заплахите, и все повече се нуждаеше от отговори.
— Искаш ли да ми обясниш тази малка среща, Рони? — попита той тихо, осъзнаващ, че всички очи са насочени към тях.
Погледът й се повдигна към него бавно, но не достатъчно, за да пропусне проблясъка от страх, който Рони се опита да прикрие.
— Разбира се, Тайбър — мъжът не хареса леката, напрегната усмивка, която премина по устните й. — Ще бъда повече от щастлива да го направя, когато отговориш на въпроса ми от по-рано. Кръгом, бейби — Рони го сръга с лакът в кръста с едно умишлено и пресилено игриво настроение. — Можеш да ме уведомиш, когато бъдеш готов да говориш.
След това се обърна и се заизкачва по стълбите, като се движеше толкова забързано, сякаш тичаше. Опитваше се да избяга, да се скрие, както бе правила винаги, като по-млада, когато бягаше в нощта, разчитаща само на сетивата си. В повечето случаи Тайбър я намираше объркана и изплашена. Той се питаше какво ще открие, когато я последва този път.
— Тайбър, може да имаме проблем — Калън се приближи, изваждайки малък, изключително чувствителен приемник от джоба на панталоните си. — Взех това от офиса, когато Мерк ме информира кой е той — приемникът беше удобен малък локатор, даден им от американските военни. — Добрият стар Реджиналд носеше мощен предавател. Единственият ни проблем сега е да разберем кой го е наел.