Той се изправи от стола си и закрачи из стаята. Осъзнаваше, че погледът на Калън го следва и усети загрижеността от страна на останалите членове на събранието.
— Какви са вашите отношения с нея? — попита Калън.
Тайбър поклати глава. Нямаше намерение да обсъжда това с никой от тях. По дяволите, не беше сигурен, че сам се разбира.
— Тя не изглеждаше много доволна от него миналата вечер — засмя се Танер. — Звучеше така, сякаш той крие нещо от нея. Нека позная, не си й казал за малкото приятелче, което притежава твоя пенис.
Тайбър стрелна по-младия си брат със смразяващ поглед. Танер бързо изтри усмивката от лицето си, но тя остана по ъгълчетата на устните му.
Кейн се изхили. Проклетникът бързо бе разкрил лошата си страна. Намираше прекалено много хумор в цялата тази ситуация.
— Който и да държи Андрюс на каишка, няма да е много далеч — заговори Калън, връщайки разговора обратно в правилната посока. — Те би трябвало да са някъде наблизо.
— А той трябва да осъществява контакт доста често чрез малките буболечки, които носеше на ризата си — гласът на Мерк беше суров и смъртоносен. — Тези копчета са постижение на техниката. Много жалко, че бяха изхвърлени в тоалетната. Предполагам, че той не би трябвало да оставя подобни скъпи играчки да се търкалят наоколо.
— Да, и такива глупости се случват — Танер се усмихна хладно. Би искал да види реакцията на Реджиналд, когато научеше за това. — Дръж го много внимателно под око. Искам доклад за всеки, с когото разговаря, в земите на имението или извън тях. Да видим дали не можем да разберем кои са посредниците му.
— Имам малко хора — обади се Кейн. — Бихме могли да използваме един от тях, за да се сближи с него. Понякога хората ми могат да се проявят като истински коткомразци.
Тайбър въздъхна дълбоко. Имаше времена, когато няколко от хората на Кейн биха могли да го убедят в това.
— Тогава просто ще стоим и ще чакаме — въздъхна той. Досега чакането никога не бе било трудно за него — беше смятан за един от най-търпеливите хора, които съставляваха първоначалния им Прайд — но проклет да бъде, ако това търпение вече не се изчерпваше.
— Да почакаме и да видим колко можем да го притиснем — Кейн сви рамене, като се изправи на крака. — Днес дойдоха няколко строителни работници, за да довършат оградата около имението. Дръжте жените в къщата, а завесите да са спуснати, докато си тръгнат. Не искам да поемам никакви рискове с тях. Ще сложа охрана на всеки вход, за да съм сигурен, че никой няма да се вмъкне. Всичко останало е обичайната ни работа.
А обичайната им работа се бе превърнала в битка за оцеляване.
— Какво стана с нашия малък стрелец? — попита го Танер, имайки предвид убиеца, когото още държаха. — Проговори ли вече?
— Още не — Кейн сви рамене. — Но съвсем скоро това няма да има значение. Сега проверяваме досието му и скоро би трябвало да имаме отговорите, които ни вълнуват. Когато пристигнат докладите, ще науча всяка малка мръсна тайна, която някога си е мислел, че може да скрие. Той няма да бъде проблем задълго.
Ако Тайбър или Калън го докопаха в ръцете си, също нямаше да остане жив задълго.
— Добре, всички знаят задълженията си за днес…
Вратата на кабинета рязко се отвори и прекъсна думите на Калън. Тайбър се обърна изненадано и видя Рони в къса лятна рокля, която подчертаваше стройното й тяло, челото й бе намръщено, а очите й горяха яростно.
„Тази рокля ще ме подлуди“, помисли си той. Мекият кремав цвят контрастираше красиво с кожата й, със синьото в очите й и руменината по страните й. Искаше му се да събере полите на кръста й и да я обладае там, на вратата, да прониква вътре в нея докато започне да крещи от удоволствие.
— Погледни го по този начин — измърмори Кейн зад него. — Поне имаш причина да бъдеш под чехъл. Няма нужда да се срамуваш.
Тайбър го изгледа раздразнено.
— Да знаеш, Кейн, когато най-сетне Шера реши да ти покаже това, което продължаваш да я предизвикваш да ти даде, аз с удоволствие ще ти върна всяка остроумна забележка, която някога си направил. Разчитай на това.
— Мяу — изсмя се Кейн. — Успех, Гарфийлд. Ще се видим.
— Рони? — попита Тайбър, когато тя не помръдна от вратата. — Всичко наред ли е?
Не беше. Той можеше да подуши отчаяната възбуда, носеща се от тялото й, но наред с това, можеше да усети и болката, която тя толкова усърдно се бореше да потисне.