Рони погледна към другите мъже.
— Ще се върна. Не знаех, че си зает.
— Всичко е наред — Тайбър поклати глава в отговор. — Почти приключихме тук.
Тръгна към нея, изумен от чувствителността на собствената си плът, когато я приближи. Сякаш част от него не копнееше за нищо друго, освен за докосването й. Беше странно усещане за някой, който никога преди не бе познавал подобна слабост.
Тайбър видя начина, по който Рони погледна към останалите с неудобство, очите й проблеснаха срещу тях, преди да се сведат. Лека руменина, обагри страните й, мекият цвят само подчертаваше красотата й, която никога не спираше да го изумява.
— Какво не е наред? — Тайбър потърка бузата й нежно, а ръката му улови хълбока й, придърпвайки я към себе си само колкото да почувства топлината на тялото й.
— Знаеш какво — гласът й бе напрегнат, обтегнат от възбудата, която той бе сигурен, че минава през тялото й, също както и през неговото собствено. — И не си помисляй и за миг, че съм доволна от това. Веднага ми позволи да поговоря с Реджиналд, за да можем да го разкараме от тук. Кажи на твоите кучета-пазачи да отстъпят.
— Котки, госпожице Андрюс — изсмя се Кейн. — Грешна порода.
Поредица от изръмжавания посрещнаха думите му и не на последно място бе това на Тайбър. Търпението му към брата на Меринъс, който и без това не му бе роднина, се изчерпа.
— Не — Тайбър най-сетне се обърна към Рони и съжали за гнева, който пламна в очите й. — Не още, Рони. Не и докато не разбера колко опасен е той. Няма да ти позволя да го видиш.
Тайбър видя пламъка, който проблесна в очите й, пенисът му се втвърди от възбуда, когато усети намерението й да се възпротиви.
— Няма да ми позволиш? — изплющя яростно Рони. — Ти няма да ми позволиш? От кога имаш право да ми позволяваш каквото и да е, Тайбър Уилямс?
Мъжът се усмихна кисело, потискайки желанието си да й покаже, а не да й каже точно какво му дава това право. Тя го изкушаваше. Предизвикваше го. Изправяше упорството си срещу неговото собствено и той бе на път да й съобщи кой ще спечели. Самоуверено и без капка колебание.
— Когато те взех на пода и те възседнах, получих също и правото да те защитавам — осведоми я хладно. — Жено.
Глава двадесет и трета
Кабинетът се изпразни доста бързо, след думите на Тайбър, които изглежда бяха отекнали през стаята. Гласът му пулсираше от гняв и страст, изпращайки раздразнителността й до ръба, карайки кръвта да забучи във вените й. Рони не можа да разбере как бе успял да го направи. Сигурно беше този проклет хормон, с който Тайбър продължаваше да я инфектира. Би било твърде умерено да се каже, че целувката му е пристрастяваща.
— Нямаш право да ми казваш какво да правя или как да се справя със собствения си баща — каза рязко тя, затръшвайки вратата зад себе си. — И е дяволски сигурно, че не ме притежаваш, само защото си успял да ме инфектираш.
— Инфектирал съм те? — изръмжа мъжът. — Проклятие, Рони, това не е болест.
— Искаш ли да се обзаложим? — предизвика го тя, а гневът и страстта й се сливаха. — Болезнено е, Тайбър. И не ми харесва реакцията, която предизвиква — лъжата почти изгори устните й. Нямаше нищо, което да харесва повече от последиците от изгарящата възбуда, която споделяха. — И не харесвам това собственическо отношение, което изглежда, искаш да поддържаш.
— Много лошо — Тайбър скръсти ръце на гърдите си, докато яростно се взираше в нея. — Предполагам, че просто трябва да живееш с това, нали?
Очите й се присвиха опасно, а устните й изтъняха от нарастващия гняв. Сега само ако можеше да накара гърдите си да спрат да набъбват и вагината й да пресъхне, може би наистина би могла да избухне срещу него. Но бе трудно да се гневи, след като всичко, което искаше, бе да я изчукат.
— Тайбър, на път съм да изгубя търпение — Рони въздъхна рязко, прокарвайки пръсти през косата си. Мразеше чувственото усещане, когато се плъзваше по голата кожа на гърба й. Не трябваше да оставя Меринъс да я убеди да носи тази проклета рокля.
— Защо? — засмя се мъжът изненадано. — За Бога, Рони, всичко, което се опитвам да направя, е да те защитя, не да те заключвам. Щом разберем какво, по дяволите, иска той, ще ти позволя да го изриташ лично.
Тя го дари с един възмутен поглед.
— Не, не би го направил. Може да бъде прекалено опасно — Рони изрече последната дума подигравателно.