Той се мушна през вратата и я задържа отворена, докато дребната, безшумна фигура на сестра му се вмъкна в стаята. Поглеждайки към Рони за последен път, Тайбър затвори внимателно вратата зад себе си. Рони завъртя бързо ключа, след това плъзна стоманеното резе на мястото му. Тук заключваха спалните си по-здраво, отколкото някои хора — домовете си. Рони отпусна глава на дебелата дървена врата, борейки се със сълзите си при тази мисъл.
Не можеше да чуе нищо или никой от външната страна. Знаеше, че тежките килими ще заглушат повечето шумове, но също така знаеше и броя на хората, които спяха в къщата точно заради безопасността. Породите не поемаха никакви рискове със съпругата на водача и майката на първото дете в Прайда. Всички предпазни мерки бяха взети, за да защитят Меринъс и Рони от всякаква заплаха.
— Той ще бъде добре — гласът на Даун Даниълс беше тих, нежен звук, почти като мъркане, когато проговори зад Рони.
Рони пое дълбоко дъх, оттласна се от вратата и се обърна с лице към другата жена. Тайбър й бе казал, че Даун е порода пума, ДНК-то й е било комбинирано с това на затворените, грациозни планински котки. Обаче изглеждаше така, сякаш произлиза от котка с раирани шарки.
Тя беше слаба, почти чуплива. Малко по-ниска от Рони, и въпреки факта, че беше няколко години по-възрастна, изглеждаше като тийнейджърка. Една много млада тийнейджърка, докато не видеше човек автоматичната пушка, метната през рамото й, която тя носеше като продължение на себе си, или докато не погледнеше в мрачните й очи.
Даун се размърда неспокойно, когато Рони погледна към нея през приглушената светлина, която едва се процеждаше от другата стая. Гъстата светлокестенява коса едва докосваше раменете на другото момиче и обграждаше малкото й сърцевидно лице.
— Благодаря ти за това, че ще останеш с мен — каза меко Рони и се отправи към канапето, като опита да успокои нервното треперене на ръцете си. Остави пистолета на възглавницата до себе си и сви се в края, наблюдавайки другата жена. Даун последва примера й, зае стола срещу нея и подпря пушката на коляното си, докато се взираше в Рони със срамежливо любопитство.
— Тайбър е един от най-добрите ни бойци — каза тя с мекия си мелодичен глас. — Няма да позволи на никого да се качи тук. Но ако това се случи, аз няма да ги пусна да минат през вратата.
В гласа й прозвуча стоманена нотка при последните й думи. Нямаше достатъчно светлина, за да се види, но Рони зърна проблясък на гняв в очите й.
Не бе имала възможност да поговори истински с Даун или с друг от останалите членове на семейството, които бе познавала в Санди Хоук. Не че някой би могъл да претендира, че познава истински Даун. Тя рядко можеше да бъде видяна в малкия град, а когато беше там, почти не говореше. Имаше нещо прекалено мълчаливо, прекалено сърцераздирателно в спокойните черти на лицето й. Сякаш носеше булото на кошмарите около себе си през цялото време.
— Имението е великолепно — каза най-сетне Рони, отчаяно искаше да накара другата жена да продължи да говори. Имаше нужда да се съсредоточи върху нещо различно от възможните опасности, пред които щеше да се изправи Тайбър отвън. — Как го открихте?
Лека подигравателна усмивка заигра по пълните чувствени устни на Даун.
— Всъщност, имението ни беше дадено, заедно с една хубава малка сума пари, за да се помогне на другите Породи, които бяха открити на различни места. Някои от членовете на Съвета са високопоставени ръководители на правителството — гласът й беше напевен, със земен, ненатрапчив тембър.
— Колко са досега? — попита Рони любопитно.
— До момента, имаме приблизително сто Котешки породи на разположение, те работят във Вашингтон, за да осигурят мястото ни в обществото. Всеки месец идват все повече… — гласът й заглъхна, сякаш мисълта за тези, които идваха удари струна от ехтяща болка в душата й.
— Съжалявам — Рони не знаеше какво да каже.
По лицето на Даун премина нежна усмивка, изпълваща изражението й.
— Не съжалявай, Рони. Ние сме живи. Не е ли това най-важното? — беше очевидно, че момичето си задава този въпрос често.
Какво имаше в нея? Рони никога не успя да разбере смирената аура, която винаги заобикаляше другата жена. Беше виждала хората от окръга, когато се намираха около нея. Груби, твърди мъже внезапно омекваха, усмивките им ставаха нежни. Мъже, които често правеха похотливи предложения към някоя жена, красива като Даун, забиваха очите си в пода със засрамени изражения.