Външният й вид не беше толкова поразителен, че да спре уличното движение. Беше слаба, деликатна, с гъста копринена коса и големи кафяви очи, които, като че ли, винаги бяха измъчени. И може би беше така, помисли си Рони. Очите й сякаш разказваха една история, която Даун никога не споделяше.
— Всички ме гледат по този начин — Даун поклати глава с очевидно объркване, докато Рони я съзерцаваше.
Рони въздъхна дълбоко.
— Съжалявам. Ти изглеждаш… толкова тъжна. Правя предположения, преди изобщо да помисля защо.
— И го правиш сега? — в гласа й нямаше преднамерена обида, само уморено примирение.
— Не мисля — Рони поклати глава бавно. — Смятам, че е по-скоро от ситуацията, от встъпването ти в обществото. На колко години беше, когато Калън те изведе от лабораториите?
И имаше отговор. Очите на Даун пламнаха. Кошмар, спомен и ужас.
— Бях на петнадесет. Шера беше на осемнадесет. Това беше преди повече от десет години. Понякога ми изглежда, че е било едва вчера — тя поклати глава, по лицето й премина уморена усмивка.
— Караха ни да разказваме за лабораториите по време на изслушванията в Сената и на затворените процеси на някои от членовете на Съвета. Шера се разплака — гласът на Даун се снижи. — Както го правеше в лабораторията, преди Калън да ни измъкне. Никога не е плакала така след бягството ни. Калън я вдигна от свидетелската скамейка и я изнесе от съдебната зала. Изминаха седмици, преди тя да спре да се събужда с писъци.
— Ами ти? — попита Рони внимателно.
Даун поклати глава и я сведе, преди да дари другата жена с лека, сломена усмивка.
— Аз просто не спя, Рони. Не продължително и не много дълбоко. Какъв е смисълът, след като чудовищата могат да те вземат отново и отново, и отново? — тя потръпна и се изправи на крака, главата й се наклони, а очите й внезапно се присвиха. Оръжието прилегна естествено в хватката й.
— Какво…?
— Шшт — изсъска Даун тихо. — Слушай.
Тогава Рони го чу. Драскане и стъргане по вратите на балкона. Очите й се разшириха от ужас. Тя сграбчи пистолета и се придвижи покрай стената, като внимаваше да стои възможно по-далеч от стъклените врати.
Даун се движеше като сянка. Издърпа слушалките от мястото им на задната част на главата си и нагласи микрофона, докато се ослушваше напрегнато. Драскането се чу отново, последвано от внимателно бърникане по вратите.
— Алфа едно. Имаме пробив — гласът на Даун беше толкова тих, че Рони едва го чу, когато другата жена се премести до нея, прикри я и направи знак към спалнята. Държейки оръжието на рамото си, Рони се придвижи тихо през стаята, недостигът на въздух почти я задуши, докато се бореше да запази страха на поносимо ниво.
Едва бе стигнала до вратата на спалнята, когато спря.
Бавното плъзгане на вратата на балкона накара очите й литнат тревожно към Даун.
— Мамка му. Ела тук — заговори тихо Даун на микрофона в слушалките, без да казва нищо на Рони, когато тя й даде знак и двете бързо тръгнаха към вратата на спалнята. — Изтегляме се. Изтегляме се.
Даун плъзна ключалките и отвори вратата, провери бързо отвън, преди да излязат от стаята. Рони я следваше живо, пръстът й галеше спусъка на пистолета, който държеше в готовност, често поглеждаше назад и опитваше да чуе нещо през ударите на сърцето си. Коридорът беше тъмен и тих, докато се движеха бързо през него.
— Тръгнахме към стаята на Меринъс, Тайбър. Ела тук. По следите ни са.
Даун отвори друга врата и двете минаха през нея, когато внезапно проклятие отекна от отворената врата на стаята на Рони и Тайбър.
Даун заключи с безшумно движение и се обърна. Меринъс и Шера чакаха, и двете въоръжени, и двете наблюдаваха в тъмнината от страната на балконските врати, каквито имаше и в тази стая.
Но стаята на Меринъс и Калън не беше апартамент. Беше една голяма спалня, напълно разкриваща се пред погледа, с изключение на прикрепената към нея баня.
— Движат се към нас — изсъска Шера в своя микрофон, докато тя и Меринъс се преместваха към средата на стаята. Те знаят местоположението на спалните и сме в капан. По дяволите, Кейн, прати малко помощ тук горе.
— Тайбър и Калън са на път — докладва Даун, докато всички се придвижваха към единствения заслон, който им бе останал.
Банята беше голяма колкото тази на Тайбър, но все пак предоставяше някакво укритие, което би могло да се използва, за да спрат куршумите. Рони инстинктивно застана пред Меринъс. Даун и Шера ги притиснаха назад, предпазвайки ги от всеки, който щеше да се опита да мине през вратата. Приоритети, помисли си Рони тъжно.