Шера и Даун се смятаха за заменими пред единствените две половинки на братята, които се бяха борили толкова много години. Точно както Рони считаше себе си за заменима пред Меринъс и детето, което носеше. И все пак, всички те бяха пионки, защото някой знаеше за слабите места на Породите и бе намерил начин да атакува.
Глава двадесет и шеста
Тайбър беше обещал на Рони, че ще е в безопасност. Беше й казал да заключи вратата и да не напуска стаята. А също и че никой няма да се добере до нея. Горчивият вкус на провала изпълни устата му. Беше сгрешил.
Влезе от задната част на къщата ниско приведен, пушката му беше в готовност. Премина през кухнята, след това се премести настрани, за да даде възможност на половината дузина мъже, които го следваха, да влязат. Кръвта му бушуваше от желание да се втурне нагоре по стълбите, да взриви копелетата и да ги изпрати в ада, но знаеше, че рискът за Рони само ще стане по-голям.
Хората на Кейн се промъкваха по балконите, за да хванат в капан копелетата. Сега Тайбър и неговите хора се движеха нагоре по стълбите, за да ги пресрещнат от този край. Яростта изгаряше вътрешностите му. Той се бореше да запази контрол и да продължи спокойно и хладнокръвно, както знаеше, че трябва.
— Имаме пробив — гласът на Даун беше нисък, равен и спокоен, но Тайбър можеше да чуе ужаса, съдържащ се във всяка дума. — В опасност сме, Тайбър.
Всеки мъж бе получил същото съобщение. Тихи като нощта, и също толкова смъртоносни, колкото и животните, с които бе примесено тяхното ДНК, мъжете се изкачваха по стълбите. Уловиха първите четирима в коридора пред стаята на Калън, докато отваряха вратата. Убийците така и не разбраха какво ги връхлетя.
Тайбър обви ръка около врата на единия и я изви с рязко, смъртоносно движение, последвано от глухо задоволително изхрущяване. Останалите паднаха по същия начин, и само бяха избутани встрани, когато Тайбър отвори вратата бавно.
Той се приведе напред, потискайки триумфиращия си рев, когато завариха другата група убийци в средата на стаята. Очите им се разшириха от изненада при вида на въоръжения отряд и веднага се обърнаха да избягат. В този момент, хората на Кейн пристъпиха през вратата на балкона.
— О, виж, Калън, искат да играят — провлече Тайбър, когато един от тях вдигна оръжието си. То изхвърча от ръката му, преди да успее да дръпне спусъка.
— Дръж жените там, Шера — гласът на Калън беше студен и смъртоносен, докато пристъпваше по-навътре в стаята с хладната усмивка на смъртта, която Тайбър рядко виждаше на лицето му. — Здравейте, господа. Ако бяхте почукали, бихме могли да поговорим цивилизовано — каза той прекалено меко. — Има още какво да се желае от начина, по който влязохте в дома ми.
Тайбър свали оръжието си, когато Калън му връчи своето.
— Кажи ми, Тайбър, какво да правим с толкова груби гости? Да си ги запазим за утре или да направим късна нощна закуска?
Устните на Тайбър се извиха и от гърдите му излезе ръмжене.
— Пропуснах вечерята — каза той ясно. — Какво ще кажеш за лека закуска?
Четиримата мъже се стреснаха от изненада, когато дванадесет напълно съзрели мъжки Котешки породи изръмжаха гладно и заплашително.
— Чакайте — проговори един от тях нервно, ръцете му бяха разперени встрани, и когато остави оръжието си на пода, го направи по напълно незаплашителен начин — Без ранени, без заловени…
— Без ранени и заловени? — попита меко Калън, като погледна оръжието на пода, преди да вдигне глава и да се втренчи в мъжа с мрачна ярост. — Грешка. Нахлухте в дома ми, опитахте се да нараните жена ми и мислите, че просто ще си тръгнете оттук?
— Само си вършим работата — поклати глава друг от мъжете. — Хайде, Лайънс, досега винаги си ни оставял да си тръгнем.
Тайбър разпозна гласа. Един от наемниците, който преди години си бе тръгнал победен, след забавната гонитба устроена му от Калън.
— Правилата се промениха, Брайтън — отсече водачът на Прайда. — Вече, няма просто да си тръгвате.
— Калън, нека първо да ги разпитаме — Кейн се придвижи навътре в стаята, наблюдавайки внимателно Породите. — Знаеш причината.
— Знам, че са мъртви — сякаш самият въздух стихна при това изказване.