В гласа му нямаше милост, нямаше колебание.
— Ще ги изпратим обратно на господарите им на парчета. Не беше ли този начинът, по който ни върнаха нашия разузнавач миналия месец?
Челюстта на Тайбър се стегна при мисълта за това.
Четиримата убийци пристъпваха нервно.
— Хайде — предизвика ги Калън. — Покажете ми това, което сте направили. Лично. Надушвам смрадта на страхливците.
— Калън… — предупреди го Тайбър предпазливо. — Отстъпи назад, приятелю. Сега не е време за грешки — а една грешка би довела до неочаквана смърт. — Помисли за Меринъс и бебето. Тя ще трябва да продължи да живее без теб.
— Калън — гласът на съпругата му беше слаб и уплашен.
— Кейн, разкарай тези лайна оттук. Заключи ги при другото копеле, което държиш, докато онези продължават да ни досаждат. Ще ги предадем след това. Може би на парчета.
Това беше заплаха, която подтикна неканените гости към действие. Пламък от ярка светлина прониза мрака и ги ослепи, когато наемниците направиха опит да се освободят. Оръжията бяха хвърлени. Породите използваха сетивата, усъвършенствани през годините на плен. Не можеха да виждат, но имаха обоняние, слух, а вкусът на злото се лееше около тях.
Ножът на Тайбър се изплъзна безшумно от ножницата си и той го стисна здраво, когато стигна до първия мъж. Оръжието премина през плътта, прерязвайки вратната вена. Кръвта започна да шурти около него, когато той пусна врага на пода и се обърна за следващия. Блясъкът на светлината се разсея и Тайбър се изправи лице в лице пред изпълненото с ужас изражение на Рони.
Обзе го ярост и огорчение, защото знаеше как изглежда самият той. Знаеше, защото бе виждал Калън в подобно състояние. Кучешките му зъби бяха оголени, кръв покриваше долната част на лицето и гърдите му. Кръвта на друг човек. Животното триумфираше от миризмата й, от усещането за поражението на врага, от знанието, че този път Тайбър е бил победител. А човекът вътре в него крещеше яростно срещу съдбата и жестокостите, и срещу единствения миг, в който неговата половинка бе видяла касапницата и звярът под повърхността.
Отчаяният рев, който отекна в къщата, беше от гняв, болка и протест срещу реалността на живота, който никога не бе искал, който никога не си бе представял. Протест срещу загубата на невинността, която бе зърнал в очите на Рони.
Глава двадесет и седма
Ревът беше различен от всичко, което Рони някога бе виждала или чувала. Тя шокирано се взря в Тайбър, когато главата му се отметна назад, гръдният му кош се разшири и от гърлото му се изтръгна примитивен звук от ярост и мъка.
Всички се усмириха. Убийците лежаха мъртви. Не бяха проявили никаква милост. Рони не го бе и очаквала. Нито и това да види острата и невероятно силна болка в очите на Тайбър, когато пусна нападателя. Кръвта го покриваше, оцветяваше бузата му, шията, черния плат на ризата му, и се стичаше по дървения под под краката му.
Бог да й е на помощ, как би могла да облекчи толкова много болка? Рони искаше да изтича към него, да почисти кръвта и да му прошепне колко е благодарна, че той е жив, но стоеше като вкоренена в пода, сълзите се търкаляха надолу по бузите й, защото бе станала свидетел на единственото нещо, което Тайбър не би искал тя да види.
Докато яростта му отекваше около тях, главата му се сведе, а зелените му очи заблестяха толкова ярко, както никога досега, и изразът им я ужаси. Краката му скъсиха разстоянието помежду им, той я улови за китката и я задърпа към вратата.
— Тайбър… — протестът на Калън бе пресечен, когато Тайбър се обърна към него с ръмжене, толкова застрашително и повелително, че другият мъж отстъпи назад, клатейки глава разкаяно.
— По дяволите, Калън, спри го — гласът на Меринъс бе изпълнен със страх, щом видя как той издърпа Рони от стаята.
Никой нямаше да попречи на Тайбър. Никой не би могъл, дори и да искаше. Насилието и страстта се вихреха около него, стягаха тялото му, докато животното напираше все по-близо към повърхността. Рони дори не се опита да го спре. Тя го следваше, почти тичешком, за да не я влачи след себе си, сърцето й препускаше в гърдите, а шокът си прокарваше път през тялото й.
Тайбър едва бе успял да улови нападателя, преди той да натисне спусъка на автоматичното оръжие. От този ъгъл куршумите щяха да надупчат банята и вероятно щяха да избият всички им. Рони си спомняше прекалено ясно как ножът разряза човешката плът и омразата, и изненадата по лицето на другия мъж, когато погледът му се впи в нейния.