Глава тридесета
Рони би предпочела да прочисти съзнанието си, да се остави на течението в безопасността на света, който Тайбър се опитваше да изгради около нея. Най-малкото, реши, че е за предпочитане, когато часове по-късно, нуждите на телата им бяха задоволени и здравият им разум започна да се възвръща. Именно тогава, младата жена разбра, че е време да се изправи пред собствения си живот.
Тя беше само на двадесет и две години, а Тайбър — на тридесет. Но имаше нещо повече от осем годишната разлика във възрастта им, между тях стоеше също и цяла вселена от преживявания. Той беше живял със страх, неописуеми жестокости и смърт, още преди да се превърне в мъж. Познаваше злото, което изпълваше умовете на Съвета, на хората, които го бяха създали и го бяха обучили. Той е бил десетилетия по-възрастен от нея, дори когато е бил тийнейджър.
Рони знаеше, че собствените й преживявания по време на израстването дори не се доближават до страданието, което Тайбър бе познал. Тя беше истинско бебе, в сравнение с него. Но беше също така и негова половинка. Искаше да бъде повече. Искаше да бъде достатъчно силна, за да застане до него, достатъчно силна, за да се бори заедно с него. Но не би могла да го направи, ако позволеше на някой от тях да я предпазва от истината.
Рони щеше да го остави да я защитава до известна степен, но след това, щеше да застане до него и да успокои човека, който се бореше за надмощие над своето ДНК. Човекът, който се нуждаеше от любов, за да намери поне едно сигурно убежище за душата си.
Тайбър не й беше казал, че я обича, но тя щеше да се занимава с това по-късно. Стъпка по стъпка, помисли си Рони. Едно по едно. Щеше да стигне дотам рано или късно, но първо трябваше да се занимае с по-важните неща.
— Котките имат шипове — каза лениво младата жена, а пръстите й си играеха нежно с дългите копринени кичури на косата му.
Той мъркаше. Това я изуми. Беше се опитал да спре, дори се бе засмял на себе си по-рано, защото не можеше, но Рони бе видяла безпокойството му, че това би могло да я отврати, стаено в очите му. Стана точно обратното. Сега вече знаеше как да разпознае дали любимият й е доволен, щастлив и удовлетворен. Да прогони задоволството му — дори за миг — бе нещо, което тя мразеше да прави. Но промяната в него, по време на чифтосването, беше въпрос, който трябваше да изяснят.
Тайбър се напрегна в ръцете й. Главата му още лежеше на гърдите й, но вместо преситената умора, която го изпълваше, сега по тялото му плъзна бдително напрежение. Меката вибрация в гърдите му беше спряла, въпреки че пръстите й не прекъсваха бавните ласки по косата му.
— Да, имат — прегръдката му се стегна съвсем леко.
— Хората смятат, че понеже съм млада, съм напълно глупава — Рони се засмя тихо при тези думи. — Още преди да ме маркираш, ти винаги си се отнасял с мен така, никога не правеше или казваше нещо, което смяташе, че ще ме разстрои. Ако ми позволиш да се сблъскам с живота, това няма да ме пречупи.
— Никога не е било, защото съм те мислил за глупава, Рони — той въздъхна, раздвижвайки се в ръцете й и седна, така че да може да я гледа. — Исках да те предпазя. Това е всичко, което някога съм искал.
И Рони осъзна колко верни са думите му. Беше й известно още като дете, и сега го видя. Част от него трябваше да я защитава, в противен случай той никога нямаше да бъде доволен, никога нямаше да бъде спокоен.
— Не искам да бъда предпазвана от всичко, Тайбър — тя се извърна на една страна, за да се сгуши в прегръдката на разтворените му ръце, а той я придърпа по-близо. Главата й лежеше на гърдите му и го чу как въздъхна тежко. Рони усещаше надигащия се в него протест и знаеше, че винаги ще се опитва да я защитава, не само тялото й, но и чувствата й. А тя не желаеше да бъде предпазвана.
— Не искам да страдаш — прошепна мъжът в косата й. — По никакъв начин, Рони. Полудявам като си помисля за това. Винаги е така. Светът може да бъде жесток, бейби. Страшен като ада. Предпочитам да не разбираш колко лош би могъл да бъде.