Глава тридесет и втора
— Искам да накараш Реджиналд да си тръгне веднага — обърна се Рони към Тайбър, когато влязоха в закътаната градина от външната страна на кухнята.
Това беше единственото открито място, където Тайбър и останалите позволяваха на жените да излизат, когато в къщата станеше прекалено задушно. Беше един голям двор, но се простираше нагоре, от стена до стена, където дебели дървени греди придържаха множество лозя. Дори в горещината на деня, това беше едно хладно бягство от напрежението, което бавно изпълваше къщата.
Рони се придвижи по-навътре в малката изкуствена пещера, докосвайки гъстите надвиснали храсти и нискорастящите дървета, които бяха поставени около централния фонтан. Най-различни цъфтящи храсти изпълваха въздуха с опияняващия аромат на цветовете си. Фонтанът пръскаше игриво, изпълваше пространството с влага и създаваше атмосфера на чувственост и отмора. Атмосфера, с която Рони се бореше отчаяно, докато се опитваше да убеди Тайбър, да отпратят баща й от имението.
Тя сложи длан на корема си, в опит да успокои нервите, разтърсващи стомаха й. Силната възбуда, от която бе страдала през последните няколко дни постепенно се притъпяваше. Беше бременна и ужасена. И бе по-изплашена, отколкото някога през живота си.
— Рони, остави ни да си вършим работата — каза й Тайбър меко, когато тя се обърна към него. Гледаше я с топлина и загриженост, пред които тя още не можеше да се изправи.
— И каква точно е работата ви? — попита го горчиво. — Да стоите тук и да чакате някой да ви убие? Да чакате Реджиналд да направи това, за което е дошъл?
— Моята работа е да предотвратя всички заплахи насочени към това имение — гласът му се бе снижил, но Рони чу грубото тътнене, отекващо в гърдите му. — Мислиш ли, че не мога да те защитя?
Рони извъртя разочаровано очи.
— Това няма нищо общо с вярата ми в теб, а с това, че знам на какво е способен Реджиналд — ръката й разсече въздуха помежду им и Рони едва не опря носа си в неговия.
Тя почувства как страхът се надига в нея, усещаше болезнено, отвратително напрежение в стомаха си, което я предупреждаваше, че Реджиналд е по-озлобен от всякога. Беше стаено в погледа му, в хитрото подмятане, когато го измъкнаха от къщата миналата вечер. Той беше затънал до шия в неприятности и беше решен да забърка и нея в това.
— Забравяш, че го познавам толкова добре, колкото и ти, Рони — напомни й Тайбър внимателно. — Знам на какво е способен.
Ненавиждаше сдържания тон на гласа му. Сякаш подбираше всяка дума, всеки ход с нея. Сякаш й даваше само части от себе си, които искаше тя да види.
— Защо му даваш шанс, Тайбър? — искаше й се да изкрещи, но задържа гласа си до предпазливо съскане, като продължи да се движи по-навътре в двора. — Защо? Рискът е прекалено голям.
— Какво може да направи той? — попита я Тайбър логично. Рони мразеше логиката. Мразеше неговата логика. Така спокойна и самоуверена. — Трябва да разберем кой го е наел и какво иска. Ако го отпратим, може да не разберем, докато не стане твърде късно да предотвратим заплахата. Не можем да рискуваме, Рони.
— Вместо това рискуваш живота си — тя поклати глава, напъха треперещите си ръце в джобовете на дънките си и седна на една от широките каменни пейки в най-отдалечения край на двора.
— Моят живот е изложен на риск всеки ден, бейби — мъжът въздъхна тежко, седна до нея и я придърпа в прегръдките си. — Мислиш, че не знам за какво се тревожиш толкова силно? Че не знам, че носиш детето ми, Рони? Че не бих могъл да почувствам промяната в тялото ти, когато това се е случило?
Рони замръзна в ръцете му.
— Не можеш да бъдеш сигурен в това.
— Когато Меринъс забременя, периодът й на разгонване приключи. Отчаяната нужда не те докарва до лудост вече, Рони. Утихва — Тайбър се сгуши в шията й, топлият му дъх облъхна кожата й с такова удоволствие, че тя потръпна.
— Това не означава нищо — тя се опита да отхвърли думите му, да запази ума си от мъглата на желанието, когато друга, по-силна възбуда започна да я изпълва. — Само защото Меринъс е бременна не означава, че и аз съм.
Естественото желание беше нещо, което тя си мислеше, че никога няма да почувства отново.
Нещо, без което можеше да мине. Би могла да отблъсне Тайбър много по-лесно, ако не я подлудяваше от желание да го чука само с усещането на дъха му по шията си.