— Иска ми се просто да беше те сритал, вместо да наказва и мен — въздъхна тя тежко. — Хайде, прави каквото ще правиш. Искам да постоя тук за малко — Рони седна обратно на пейката, краката не я държаха, а сърцето й биеше учестено, докато се взираше нагоре към него.
Бог да й е на помощ, Тайбър беше прекалено красив, за да го опише с прости думи, и тя беше ужасена да не го изгуби отново.
Може би този път завинаги.
— Ще се върна скоро — той коленичи пред нея, погледът му срещна нейния, когато постави дланта си в долната част на корема й. — Остани в къщата, Рони, докато успея да се върна. И се грижи за нашето бебе.
Удоволствие заля тялото й при звука на гласа му. Беше дрезгав, дълбок и галеше нервните окончания като физическо докосване. Но нещо повече от дрезгавина пулсираше в думите му, беше неизреченото чувство зад тях.
— Не можеш да бъдеш сигурен — Рони поклати глава, объркана от промяната, която усети.
Не беше просто намаляване на неестествената възбуда, беше това приемане вътре в нея. Беше разбрала, че не толкова тялото й не може да понесе живота без Тайбър, а сърцето й, душата й.
Колко мрачен и празен бе животът й преди той да я накара да живее отново. Да я накара да се бори, да я научи да бъде тази, която е. За няколко кратки дни, той й бе дал това, за което тя копнееше най-много — сърцето му, да се грижи за нея; душата му, да я защитава; тялото му, да доставя наслада и любов на сърцето й; и семейство. С Тайбър и детето, което бяха създали, тя имаше всичко, за което някога бе мечтала.
— Мога да подуша промените в тялото ти — прошепна мъжът. — Точно както мога да помириша възбудата ти, така подушвам и детето ни. Имаш ли някаква представа какво удоволствие ми носи това, Рони? Аз, който съм нямал нищо и никого, което да нарека свое през всичките години на живота си. Сега имам не само теб, но и детето, което създадохме заедно.
Рони можеше да види надеждите и страховете, които го изпълват в този момент. Той се взираше в нея — всичко, което бе, всичко, за което мечтаеше бе отразено в блясъка на очите му. Веждите му бяха смръщени, изражението му напрегнато, страстно. Тогава той склони глава, тялото му се приведе, докато устните му достигнаха мястото, на което се намираха ръцете му.
Рони ахна, пръстите й стиснаха раменете му, ръцете му я обгърнаха и я задържаха близо, докато притискаше лицето си към долната част на корема й. Чувстваше се толкова силен и уверен в прегръдките й, наведен над нея, грижейки се за детето, което знаеше, че се оформя в нея.
— Обичам те, Рони — думите бяха едва прошепнати, но почти спряха сърцето й от вълнение. — Знаеш ли какво? В продължение на години копнеех за теб. Обичах те. Ти ме допълваш…
Тайбър не й даде време да отговори. Да приеме чувството, което бе споделил до плътта й. Изправи се бързо на крака и се отдалечи от нея. Без целувка. Без докосване. Без да й даде възможност да отхвърли това, което й даряваше. Като че ли някога би могла да го отхвърли.
Рони наведе глава, борейки се със сълзите, със собствените си непрекъснато нарастващи чувства. Без значение колко се страхуваше от последствията, тя го обичаше. Винаги го бе обичала. Но, по дяволите, ако той не бе прекалено неподатлив на думи.
Глава тридесет и трета
— Мислиш ли, че би могла да се криеш от мен вечно, момиченце? — гласът на Реджиналд проникна в спокойната атмосфера на всекидневната на имението.
Рони знаеше, че трябва да очаква Реджиналд да направи нещо глупаво. Никога не бе бил най-умният човек, когото познаваше, но не очакваше от него да бъде и един от най-тъпите. Всъщност, тя не смяташе, че е достатъчно изобретателен, за да се промъкне край Котешките породи, които охраняваха, както и докато Тайбър бе в къщата, но той го направи.
От една минута Рони беше сама във всекидневната и следеше пристигането на няколко ранени мъжки Породи отвън. В следващия миг бе завъртяна грубо и изправена пред бащата, когото винаги бе ненавиждала.
— Какво правиш тук? — младата жена се измъкна от него, а очите й се насочиха към отворената врата на стаята. — Смяташ ли, че никой няма да разбере, че си тук, Реджиналд? — погледът в очите му накара стомаха й да се преобърне в нервно осъзнаване на опасността, която би могъл да представлява.
— Няма значение, ако разберат — изсмя се той гневно. — Просто навестявам малкото си момиченце. Или си забравила, че имаш баща?