— При всяка възможност — отсече тя в отговор. — Какво, по дяволите, правиш тук? Нямаш ли достатъчно здрав разум, че да вбесяваш тези мъже, Реджи?
Усмивката му беше ужасяваща. Самонадеяна, безочлива, разтягаща неприлично лицето му, а очите му блестяха от злоба.
— Какво си направил, Реджи? — Рони почувства как последната нишка на надеждата, която бе имала, че баща й е загрижен, се скъса.
— Чуй ме, Рони, те не са истински. Не са хора — изсъска мъжът с фанатичен плам, който я ужаси. — Знам, че той ти остави този белег. Всичко, което искам от теб, е да тръгнеш с мен. Само за малко, момиче, и да позволиш на приятелите ми да направят няколко кръвни изследвания. Само няколко малки теста, това е всичко.
— Не може да си сериозен — Рони бавно поклати глава, отдръпвайки се по-далеч, внезапно почувства ужас от него, по-голям отколкото към всичко друго, с което се беше сблъсквала през живота си. — Няма да ходя никъде с теб. Ако това е, за което си дошъл, тогава можеш да се откажеш веднага.
Той се намръщи, а мрачното застрашително навъсване на челото му ускори нервно сърдечния й ритъм. Реджиналд никога не я беше гледал по този начин. Рони никога не беше виждала такава омраза, толкова ясно изразено презрение в очите на друго човешко същество. И никога не беше предполагала, че ще бъдат насочени към нея.
— Ще дойдеш с мен, Рони — отсече той, наблюдавайки я с диво напрежение, граничещо с лудост. — Кой знае какво е посадил в корема ти, докато си била в леглото му. Смяташ ли, че ще позволя на света да узнае, че детето ми е мръсна животинска курва?
Момичето трепна от отвращението и огромната ярост в гласа му.
— Ти си луд — прошепна тя. — Те имат също толкова право да живеят, колкото всеки друг, Реджиналд. Дори повече.
— О, спести ми малките си хвалебствени речи — сряза я той презрително. — Кажи ми, момиче, от колко време чукаш копелето? Затова ли заплашваше да ме убие, ако допусна някой от приятелите си около теб? Иска котенцето ти само за себе си, така ли?
Рони отстъпи назад, когато той тръгна към нея. Усещаше омразата му, мрачна и противна, която сякаш извираше от тялото му.
— Няма да отговоря на това — отсече тя, отказвайки да му позволи да види страха й.
— На каква възраст беше, когато той те откри за първи път, спотайваща се като сополива пикла на онези хълмове? Десет? Единадесет? Чука ли те тогава, Рони? Затова ли вървеше след него при всяка възможност, която получаваше?
Младата жена поклати отчаяно глава, чудейки се къде, по дяволите, са хората, които се предполагаше, че трябва да бъдат в къщата?
— Няма да удостоя и това с отговор — тя се опитваше да увеличи пространството помежду им възможно най-много. — Не всеки е извратен като твоите приятели, Реджи.
— Ако знаех за твоя интерес към секса, щях сам да ти го осигуря — подигра се мъжът. — Бих могъл да получа малко удоволствие в леглото си, след като тази глупава кучка майка ти умря…
— Престани — Рони поклати отчаяно глава. — Не намесвай мама в това, Реджи.
Нейната крехка, уморена майка. Рони потрепери при спомена за нея. Рядко си го позволяваше. Спомените бяха тъжни и болезнени. Марджи Андрюс беше твърде деликатна, твърде нежна за живота, който я бе принудил да живее Реджиналд.
— Не намесвай мама в това — подигра се той жестоко. — Добре, ще оставим скъпата ти майка на спокойствие. Изкарай задника си през вратата и влизай в колата ми, за да можем да предприемем малкото си пътуване.
— Защо? — диванът стоеше между тях, но пътят й към отворената врата все още беше блокиран. — Наистина ли мислиш, че съм толкова глупава, че да тръгна с теб? Да позволя на теб или на някого, когото познаваш, да ме докосне? Това няма да стане.
— Какво ще кажеш за една сделка тогава? — Реджиналд замълча, наблюдавайки я внимателно, а изражението му бе триумфиращо.
— Какво? — той беше луд. Рони можеше само да примигва към него, удивена от това, че той може дори да си помисли, че тя ще продаде собствената си душа за нещо, което той притежава.
— Сделка — повтори мъжът спокойно. — Идваш с мен и позволяваш на момчетата да направят тестовете си, а аз ще ти кажа защо майка ти се бори толкова усърдно да остане скрита в онази планина. Ще ти кажа защо тя ми позволи да я използвам както си искам и както приятелите ми искаха. Ще ти кажа, момиче, кой е истинският ти баща.
За Рони времето сякаш спря. Взираше се в Реджиналд с хипнотизиращ ужас, но и със зрънце благодарност. Благодарност, която стигна толкова далеч, че почти накара коленете й да омекнат.