— Ти не си истинският ми баща.
— Виждам, че това направо разбива сърцето ти — отсече той заплашително. — Какво, смяташ, че си прекалено добра да бъдеш моя дъщеря?
— Мисля, че една змия би била прекалено добра за твое дете, но това е само мое мнение — Рони искаше да го разсее, да го накара да се премести на позиция, достатъчна за нея да прибяга около дивана и да изтича към вратата. Докато той стоеше срещу нея от другата страна обаче, тя беше в капан. — Е, кажи ми, Реджи, защо да ме интересува кой е баща ми? Той не може да е толкова важен или вече си продал информацията.
— Бих ли го направил? — изхили се мъжът. Боже, всъщност се кискаше като стара вещица. Вещиците не бяха ли жени?
— Разбира се, че би, Реджи — Рони запази гласа си спокоен, надявайки се той да не стане прекалено настоятелен да я хване. Виждаше как намерението се промъква в изражението му, а тялото му се стяга в подготовка.
— Не-е, няма да ти кажа, Рони. Не и за всичката земя в Тексас, момиченце. Не без причина. Защото това би коствало собствения ми живот. Но ще ти кажа веднага, ако дойдеш с мен мирно и тихо. — Погледът му, хитър и налудничав, й напомняше за едно бясно куче, което бе видяла веднъж.
Не можеше да му позволи да я изведе от къщата. Ако го направеше, предимството му щеше да бъде още по-голямо.
— Няма да тръгна с теб — каза тя предпазливо, придвижвайки се още малко назад, докато го наблюдаваше, убедена, че е луд. — Тайбър няма да ти позволи да ме вземеш, Реджиналд. Няма да можеш да напуснеш имението заедно с мен. Трябва да тръгваш, докато можеш.
Очите му се присвиха.
— Твоят смрадлив малък котарак е твърде зает, за да се притеснява за теб, момиченце. Няма да приема „не“ за отговор.
Тогава той скочи към нея. Рони знаеше, че има само секунда, за да го заобиколи, само минимален шанс да се стрелне покрай него към вратата. Когато ръката му се пресегна за косата й, тя се раздвижи. Всеки път, когато й се ядосаше, първо сграбчваше косата й. Задържаше я неподвижна за наказанието, което считаше за необходимо.
Рони усети как пръстите му докосват главата й, когато се втурна покрай дивана, крещейки името на Тайбър. Къде, по дяволите бяха всички?
— Кучка — тя почти успя. Беше преминала покрай дивана, когато той я улови за глезена и я издърпа обратно с достатъчно сила да й отнеме дъха, докато тя се бореше да завърти тялото си, да защити корема си и крехкия живот, който растеше там.
Рони скочи върху възглавничките и го изрита с другия си крак, докато той се опитваше да задържи хватката си около нея. Нямаше въздух да изкрещи за помощ. Нуждаеше се от силата си, от съобразителността си, за да се опита да избяга. Ако никой не беше чул виковете й, значи никой не беше достатъчно близо, за да й помогне.
Рони ритна към слабините му и пропусна, но силата, с която уцели бедрото му го накара да политне назад. Тя скочи и се превъртя върху дивана, глезенът й пулсираше от агонизираща болка от грубото извиване на Реджиналд. Накуцвайки, тя се втурна към вратата, крещейки отново името на Тайбър и чувайки как Реджиналд проклина злобно зад нея.
— Казах, идваш с мен — той отново я хвана за косата, този път я удари силно отстрани по главата и я остави замаяна и свита на пода от болка.
— Тайбър — Рони се опита да извика отново името му, да го предупреди, да предупреди някого. Но мракът се затвори около нея, помете съзнанието й и тя знаеше, че само си е въобразила кръвожадния, животински рев, който отекна в главата й.
Глава тридесет и четвърта
Яростта заля Тайбър с бурни, почти задушаващи вълни, когато чу неистовите викове на Рони да отекват из къщата. Меринъс бе тръгнала да търси него и Калън, когато бе видяла Реджиналд да се промъква в имението, ужасена от намерението му.
Тайбър беше в задния двор, когато за първи път чу писъците. Влезе във всекидневната навреме, за да види как копелето замахва със стиснат юмрук и я пронизва в слепоочието с удар, който я изпрати на пода.
Нямаше място за милост. Нито можеше да обуздае яростта, която го разкъсваше. Ревът му отекна през помещението, когато се хвърли към другия мъж, в отчаян опит да смекчи опасността, заплашваща неговата жена.
Оказа се, че Реджиналд е по-бърз и в по-добра форма, отколкото Тайбър бе очаквал. Те се търколиха по пода, по-възрастният мъж сумтеше, докато удряше Тайбър в ребрата с достатъчно сила, за да му отнеме дъха и за да го удари отново след секунда.