Тайбър наблюдаваше Рони, докато вратата се затвори безшумно зад Меринъс, и виждаше болката и страха, които тя се опитваше да скрие.
— Той не ми беше баща — гласът й се прекърши. — Защо мама не ми е казала, че той не ми е баща, Тайбър? Защо го е скрила от мен?
Сякаш нещо вътре в нея се разби безвъзвратно. Тайбър се придвижи бързо до леглото и я притегли в прегръдките си. Сърцето му се късаше заради нея.
— Не знам, бейби — прошепна той с болка.
— Тя обичаше баща ми — ръцете й стиснаха плата на ризата му. — Знам, че е така. Тя ми го каза. Защо е стояла с това копеле? Защо му е позволявала да я наранява?
Тайбър усещаше как яростта пулсира вътре в нея, болката от годините на пренебрежение и емоционално насилие. Той не беше способен да я предпази от всичко, без значение колко усърдно се опитваше. И дори сега, не можеше да я предпази от пълното осъзнаване на живота, пред който бе изправена. Животът, пред който щеше да се изправи тяхното дете. Можеше само да я държи и да се моли.
— Бих дал всичко, което съм, за да ти отнема тази болка — Тайбър се отдръпна назад, гледайки надолу към Рони, сърцето го болеше за нея дори когато душата му ликуваше от знанието, че именно той притежава сърцето й. Рони не го мразеше. Не се страхуваше от животното, което понякога се освобождаваше. Тя приемаше всичко от него. И ако можеше, би дал всичко, което имаше, за да я спаси от тази болка.
Очите й бяха тъмни езера от объркване и страдание, но той можеше да види доверието й в него. Необходимостта й от него.
— Не мога — въздъхна най-сетне младата жена. — Няма да променя нищо, Тайбър. Нищо, ако това означава, че не мога да те имам целия. Останалото няма значение, нищо по-различно от бележка под линия, каквато бе бруталността на Реджиналд. Мога да живея с това. Но не бих могла да живея без теб.
Как можеше Рони да направи такова нещо за него? Да накара гърдите му да се изпълнят с гордост от подобни простички думи? Да го накара да се почувства така, сякаш можеше да завладее света само с нейната усмивка за подкрепа?
— Винаги ще ме имаш — закле се Тайбър, гласът му беше дрезгав. Емоцията, която го бе завладяла изненада дори него. Рони изпълваше всяка частица от него. — Винаги, Рони. Винаги ще ме имаш.
Тя докосна бузата му. Почти конвулсивно, ръката му се повдигна към нейната и я улови, поднесе я към устата му и постави една гореща целувка върху дланта й, целувка, с която сякаш казваше, че душата му й принадлежи.
— Тогава аз съм щастлива — младата жена въздъхна, с една уморена, изтощена, лека въздишка. — Прегърни ме, Тайбър. Легни до мен и просто ме дръж. Полежи с мен.
Той я отпусна на леглото, притегли я в прегръдките си и я задържа плътно до гърдите си. Главата й се пъхна под брадичката му. Рони се намести до тялото му толкова естествено, колкото дишането. Успокоително. Стоплящо.
— Нашето дете ще бъде обичано — прошепна тя сънливо.
— Винаги, Рони. Ще бъде обожавано — той знаеше, от дълбините на душата си, че не би могло да бъде по друг начин.
Тя въздъхна тежко, отпускайки се на него, когато събитията от последните дни най-сетне изсмукаха остатъка от силите й. Тайбър чу как дишането й стана по-дълбоко, усети как тялото й се отпуска и позволи на една сълза да се отрони бавно от окото му. Тя беше неговият подарък. Неговата душа. С нея бе дошло спасението за един човек, който се бореше ежедневно с животното, което се криеше вътре в него. С нея, той най-сетне бе открил своя мир.
Глава тридесет и пета
Арън Лоурънс стоеше неподвижен, замръзнал, очите му не се откъсваха от телевизионния екран. Миналото го заливаше със силата на приливна вълна. Думите, проникващи във вцепененото му съзнание, съдържаха малко смисъл. Всичко, което виждаше, бе лицето й. Едно лице, което мислеше, че никога няма да зърне.
Вероника Андрюс. Дъщеря на Реджиналд и Маргарет Андрюс. Душата му изкрещя в знак на протест. Тя не беше нищо за копелето, което го бе предало. Тя беше негова. Негово дете. Последната му връзка с жената, допълваща душата му. Жената, която бе избягала ужасена от престъпленията, които смяташе, че той е извършил.
Неговата дъщеря. Той се бореше да сдържи сълзите и мъката си. Тя приличаше толкова много на майка си. Същата нежна извивка на челото, тъмносини очи, извивката на бузата. Страхът, който правеше лицето й бледо.
Репортерите бяха като глутница животни, докато я преследваха. Разкъсваха дрехите й. Крещяха към нея. Той гледаше записания репортаж и в гърдите му кипеше ярост.