Постоянното треперене на ръцете й и болката в корема, бяха твърде силни, а страхът, който я бе обсебил не й позволяваше да се концентрира достатъчно, за да поправи упоритото превозно средство. Баща й нямаше да чака дълго, преди да направи своя ход. Когато това станеше, животът й нямаше да струва пукната пара. Освен това, ако Рони не овладееше последиците от онова, което й бе сторил Тайбър, тогава щеше да бъде в по-голяма беда, отколкото изобщо имаше нужда.
Нещата се влошаваха, заради обземащата я слабост, придружена от възбуда, която я заливаше за кратко, но бе достатъчно болезнено. Този бе един от най-тежките пристъпи, които бе изпитала през последните месеци, и фактът, че вече знаеше от къде произтича, я ужасяваше.
Рони се наведе уморено, подпря ръцете си на предницата на пикапа и поклати глава. Искаше да избяга, да се скрие. Да се върне към онова време, когато можеше да мечтае и намираше утеха в тези мечти, но реалността отказваше да й позволи почивката, от която се нуждаеше.
Не можеше да избяга от новините, от истината, която бе заляла целия свят. Рони се бе опитала да се зарови в работа, а не да залепне пред телевизионния екран, както много други хора. Или още по-лошо, да бъде интервюирана от множеството телевизионни екипи, които бяха нахлули в малкия град Санди Хоук, Кентъки. Младата жена бе игнорирала това, докато баща й не бе я върнал към действителността.
За щастие, досега бе успяла да избегне напористите репортери и мнителните журналисти. Обаче имаше много други хора, повече от готови да говорят, и тези интервюта се излъчваха по няколко пъти на ден. Сякаш светът не можеше да се насити достатъчно на тази нова сензация.
Проект Алфа. Създаването на специална армия, предназначена да се бие и да убива. Една част животно, инстинктивни в реакциите си при битка и в своята свирепост. Слухове и намеци загатваха, че животинският ген, който притежаваха достига много по-дълбоко и не бе само повърхностно осъзнаване или невероятни бойни умения. Намекваше се, че сексуалността на тези същества също е под въпрос.
Изтеклата информация от учените, които бяха изследвали петте Породи и съпругата на Калън Лайънс — Меринъс Тайлър, загатваше за хормонална инфекция, биологично „белязване“, което обвързваше Меринъс със страстния Калън.
Рони потрепери като си спомни репортажа, ръката й инстинктивно се насочи към собствената й шия, към собствения й „белег“. Нямаше значение, че Породите решително го отричаха и че много хора от научните среди се подиграваха на това. Тя знаеше, че е истина. Знаеше, защото носеше белега на Тайбър, мъчителен, често болезнен от възбуда, която не можеше да бъде потисната, без значение колко упорито се опитваше да я игнорира младата жена. И не можеше да бъде облекчена от никой друг, освен от Тайбър.
През петнадесетте месеца след откраднатите мигове, които бе споделила с него в пикапа, Рони не можеше да допусне друг мъж да я докосне. Дори самата мисъл да бъде някой друг, а не с него, я измъчваше физически и психически.
Остави гаечния ключ, който използваше, на ръба на шасито на пикапа и скочи от пластмасовата щайга, върху която бе стъпила, за да достигне двигателя.
Гняв обхвана цялото й същество; безпомощен, изгарящ гняв пред лицето на истините, които бе научила. Той я бе докоснал, а добре знаеше какво ще й причини. Знаеше, че я маркира и я обвързва към себе си по такъв начин, че тя да не може никога да избяга, и след това просто си бе тръгнал, сякаш това никога не се бе случило. Беше ли го взела тя на сериозно? Разбира се, че не, изсумтя Рони. Не, по дяволите. Защо ще прави нещо подобно? Затръшна капака, преди да се обърне и яростно да се върне обратно в къщата.
Това трябваше да престане. Рони се тресеше от гняв и от емоции, с които не искаше да се справи още след като първият репортаж бе излъчен в ефира. Това бе по-лошо и от постоянната възбуда, от която изглежда не можеше да се отърве, и от раздразнението, когато някой я докоснеше, от промените в настроенията, от които често страдаше. Изпитваше някакво дълбоко съкрушително усещане вътре в себе си, чувстваше се предадена.
Рони се изми набързо и се преоблече в чисти дънки и лека риза, преди да вземе ключовете за колата и дамската си чанта и да се върне при автомобила. Трябваше да купи хранителни продукти и може би комплект свещи за този глупав пикап, помисли си тя. А също и да забрави за Тайбър, независимо дали тялото й го искаше или не.
Пътят до Санди Хоук й отне по-малко от двадесет минути, но преминаването през града я забави повече. Туризмът беше в подем, но хората не бяха дошли да видят клисурата, всичко бе заради градчето и свързаните с него клюки.