Харлан Коубън
Под прикритие
(книга 3 от "Майрън Болитар")
1.
— Просто се дръж прилично.
— Аз? — запита Майрън. — Аз винаги съм идеален.
Майрън Болитар вървеше по коридора на затъмнения стадион „Медоуландс“, воден от Калвин Джонсън, новия генерален управител на „Драконите“ от Ню Джърси. Официалните им обувки тропаха по плочките и звукът отекваше в празните сергии за бърза закуска „Хари Стивънс“, количките за сладолед „Карвел“ и сувенирните будки. Миризмата на хотдог — онзи вид гумен, химически и все пак носталгично приятен аромат, просмукал се в стените — долиташе до тях. Тишината на мястото ги потискаше. Няма нищо по-мрачно и безжизнено от празна спортна зала.
Калвин Джонсън спря пред врата, водеща към луксозна ложа.
— Това може да ти се стори малко странно — каза той. — Но просто карай по течението, ясно ли е?
— Добре.
Калвин протегна ръка към дръжката на вратата и си пое дълбоко дъх.
— Клип Арнстайн, собственикът на „Драконите“, е тук и ни чака.
— А аз все още не съм разтреперан — отвърна Майрън.
Калвин Джонсън поклати глава.
— Не се дръж като задник.
Майрън посочи към гърдите си.
— Нося вратовръзка и всичко друго необходимо.
Калвин Джонсън отвори вратата. Луксозната ложа гледаше към средата на игрището. Няколко работници настилаха баскетболния под над хокейния лед. „Дяволите“ бяха играли снощи. Тази вечер бе ред на „Драконите“. Ложата беше доста уютна. Двайсет и четири меки седалки. Два телевизионни монитора. Вдясно стоеше облицован с дърво щанд за храна — обикновено пържени пилета, хотдог, картофени кнедли, сандвичи с наденици и чушки и други подобни. Вляво имаше месингова количка с елегантно подреден бар и минихладилник. Ложата си имаше и собствена тоалетна, така че да не се налага на тузарите да уринират заедно с немитите простосмъртни.
Клип Арнстайн ги чакаше, застанал с лице към тях. Носеше тъмносин костюм с червена вратовръзка. Беше плешив, само над ушите му стърчеше малко посивяла коса. Клип беше едър мъж, гръдният му кош приличаше на варел, макар да минаваше седемдесетте години. Огромните му ръце имаха кафяви петна и дебели сини вени като градински маркучи. Никой не проговори. Никой не помръдна. Клип се вторачи в Майрън за известно време, проучвайки го от глава до пети.
— Харесва ли ви вратовръзката? — запита Майрън.
Калвин Джонсън му отправи предупредителен поглед.
Старият човек не помръдна.
— На колко години си сега, Майрън?
Интересен начален въпрос.
— На тридесет и две.
— Играеш ли баскетбол понякога?
— От време на време — отговори Майрън.
— Поддържаш ли се в добра форма?
— Искате ли да ви покажа?
— Не, това не е необходимо.
Никой не предложи на Майрън да седне и никой друг не седна. Разбира се, единствените столове там бяха седалките за зрителите, но все пак изглеждаше странно да стърчиш прав на делова среща, където би трябвало да седнеш удобно. Стоенето внезапно стана трудно. Майрън усети, че се изнервя. Не знаеше какво да прави с ръцете си. Извади писалката си и я задържа, но му се стори неподходящо. Прекалено много напомняше за Боб Доул. Пъхна ръце в джобовете си и застана отпуснато като обикновен човек, зяпащ стоките на „Сиърс“.
— Майрън, имаме интересно предложение за теб — каза Клип Арнстайн.
— Предложение?
Винаги използвай проучващи въпроси.
— Да. Аз съм човекът, който те избра, нали знаеш?
— Знам.
— Преди десет-единайсет години. Тогава бях със „Селтикс“.
— Знам.
— Още при първия подбор.
— Знам всичко това, господин Арнстайн.
— Ти имаше страхотни перспективи, Майрън. Беше умен. Имаше невероятен удар. Беше претъпкан с талант.
— Можех да стана състезател — каза Майрън.
Арнстайн се намръщи. Това беше прочутата му гримаса, тренирана повече от петдесет години в професионалния баскетбол. За първи път бе видяна, когато Клип играеше за вече несъществуващите „Роялс“ от Рочестър през четиридесетте години. Гримасата стана прочута, докато Клип тренираше бостънските „Селтикс“, които спечелиха няколко купи. После се превърна в легендарна запазена марка, когато Клип1 извърши страхотните си сделки (отрязвайки конкуренцията, от което получи и прякора си) като президент на отбора. Преди три години Клип стана главният собственик на „Драконите“ от Ню Джърси и сега гримасата му живееше в Ийст Ръдърфорд, малко след отбивка №16 на магистралата за Ню Джърси. Гласът му беше кисел.