— Сигурно е правилно, че в края на краищата реши да се ожени за ворска жена. — Тя смръщи нос. — Всъщност, какви са тези вор — социална класа, воинска каста и нещо друго? От обясненията на Майлс не ставаше ясно. Той говори за тях така, че започва да ми изглежда като някаква религия. Или в краен случай — като неговата вяра.
Роик озадачено замига.
— Ами… не. И да. Те са всичко това. Ворите са… ами… вори.
— Но сега, когато Бараяр се обновява, нима останалите слоеве от обществото не изразяват недоволство от съществуването на наследствена аристокрация?
— Но те са си наши вор!
— Думи на бараярец. Хм. Значи вие можете да ги критикувате, но господ да е на помощ на онези външни, които посмеят да направят същото?
— Да. — потвърди той с облекчение. Изглежда тя разбра всичко, независимо от неговото объркано обяснение.
— Вътрешна работа. Ясно.
Насмешката й се смени с навъсена съсредоточеност, която, честно казано, не беше чак толкова тревожеща: поне не се виждаха хищните й нокти… Таура замислено мачкаше завесата с пръсти и случайно заплете нокти в скъпата тъкан. Намръщвайки се, тя освободи ръката си и я скри зад гърба си.
— Значи тя е вор. Прекрасно. Но дали го обича?
Роик почувства в гласа й странна тревога, но не знаеше как да я изтълкува.
— Абсолютно съм сигурен в това, мадам. — уверено заяви той.
Не му се искаше да се съмнява в това, че мрачното настроение на бъдещата м’лейди и навъсеното й чело са предизвикани от предсватбените вълнения в добавка към изпитните стресове, които се прибавиха към не толкова отдавнашната й загуба.
— Разбира се. — Усмивката на Таура не беше много искрена. — Отдавна ли служите на лорд Воркосиган, оръженосец Роик?
— От миналата зима, мадам. В отряда на оръженосците към дом Воркосиган се появи свободно място. Изпратиха ме по препоръка на Градската стража в Хасадар. — добави той малко жлъчно, очаквайки че тя ще се надсмее над скромния му, невоенен произход. — Разбирате ли, двадесетте оръженосци на графа винаги се набират от собствения му окръг.
Тя изобщо не реагира на думите му: изглежда, че думите „Градска стража на Хасадар“ не значеха нищо за нея.
Той реши, че също има право да зададе въпрос.
— А вие… дълго ли сте му служили? Там?
В онази галактическа пустош, където м’лорд е придобил толкова екзотични приятели.
Лицето й омекна и отново разцъфна в зъбата усмивка.
— В известен смисъл — през целия си живот. Или поне от момента, в който започна истинския ми живот. Преди десет години. Той е велик човек.
Това заявление беше направено с пълна убеденост. Е, той определено беше син на велик човек. Граф Арал Воркосиган беше колос, който се издигаше над последния полувековен отрязък от историята на Бараяр. Кариерата на лорд Майлс не беше толкова публична и гръмка. И никой не разказваше за нея на Роик, най-младия оръженосец, понеже той не беше служил в Имперската служба по безопасност, за разлика от м’лорд и почти всички останали оръженосци.
Но Роик харесваше дребния лорд. С всичките си родови травми и други подобни (Роик се стараеше да не употребява неприятната дума „мутация“) животът му не беше лесен, независимо от знатния му произход. Доста трудно му бе да си осигури най-обикновенни неща, като например… например, женитба. Макар че м’лорд имаше предостатъчно мозък — като компенсация за недоразвитото си тяло. На Роик само му се искаше той да не смята най-младшия си телохранител за глупак.
— Библиотеката е вдясно от стълбите на първия етаж. Трябва да се мине през още една стая, читалнята. — Той вдигна ръка в прощален поздрав, възнамерявайки да се раздели с тази плашеща великанка. — Обядът днес не е тържествен, така че няма нужда да се обличате. — Тя озадачено огледа своя измачкан от пътуването костюм: широк розов жакет и панталони и Роик припряно добави: — Имам предвид, че не трябва да обличате официален тоалет. Това, което е на вас, е напълно приемливо.
— О! — отзова се тя с явно облекчение. — Така е по-ясно. Благодаря
Завършвайки обичайната обиколка на помещенията, Роик се върна в стаята пред библиотеката — и откри великанката и пилота. Те разглеждаха изложените там сватбени подаръци. Вече няколко седмици пристигаха най-разнообразни предмети. Те се предоставяха на Пим; оръженосецът разопаковаше всичко, проверяваше безопасността им, после ги опаковаше отново, за да могат жениха и невестата отново да го разопаковат и да го поставят за всеобщо обозрение, заедно с картичката от дарителя.