Той изобщо не можеше да си представи, какво може да отговори на това. Да вие явно нямаше смисъл. И вместо това той се приближи още малко към нея.
Тя внимателно го погледна.
— Някои момчета след като чуят това се плашат и бягат. Това не е заразно.
Роик трескаво преглътна.
— Аз не бягам.
— Виждам. — Тя потърка темето си със свободната ръка. От прическата й падна листче от орхидея и легна на покритото с бархет рамо. — Част от ума ми иска медиците да намерят някакво лекарство. А другата част казва: по дяволите всичко това. Всеки ден — това е подарък. И що се отнася до мен, аз късам опаковката и го консумирам на място.
Той потресено я гледаше. Пръстите му рефлекторно се свиха, сякаш ако не я държеше достатъчно силно, щяха да я отведат от него още сега. Той се приближи още, взе от рамото й нежното листо и го притисна към устните си. А след това дълбоко, изплашено въздъхна и попита:
— А можеш ли да ме научиш как се прави това?
Фантастичните й златни очи се разшириха.
— Ой, Роик! Не съм чувала по-деликатно изказано предложение в живота си. Колко е красиво… — Тя неуверено помълча. — Ъ… Това наистина беше предложение, нали? Още не съм сигурна, че говоря по бараярски.
Окончателно паникьосан, той изтърси, както се надяваше, по войнишки:
— Мадам! Да, мадам!
Това му донесе широка зъбата усмивка — не от онези, които вече имаше възможност да види. И на него също му се прииска да падне по гръб — само че не припаднал. Той се огледа. Слабо осветената стая беше осеяна със захвърлени чинии и чаши. От съседната стая се чуваха тихи разговори. Някъде в по-далечно помещение тихо биеше часовник. Роик не пожела да брои ударите му.
Те плаваха в мехур от изчезващо време — жива топлина в сърцето на лютата зима. Той се наклони напред, вдигна лице, обви с ръце топлата й шия, придърпа главата й по-близо. Това се оказа лесно. Устните им се докоснаха, сляха се.
След няколко минути той потресено въздъхна с треперещ глас.
— Охо!
А след още няколко минути те се качиха нагоре, държейки се за ръце.