Повече нищо не чувам. Защото, когато отмества пръста си, виждам голяма цифра. 29. И пред ужасения ми поглед тя става все по-голяма и все по-голяма. В миг ме облива ледена пот. Тази година е високосна и февруари има 29 дни. Точно тази вечер няма да вечерям в клуба. Точно тази вечер ще бъда сам. Сам с миналото, което все повече ми се изплъзва.
От страх стомахът ми се свива. Не бива да ми прилошава тук, в тази кръчма, трябва веднага да изляза. Успявам да попитам кръчмаря колко му дължа, и плащам. Последното, което съзирам, вече на път за вратата, е, че пролуката между двата лакътя, морскосиния и туидения, се е затворила. Заличили са ме.
Студеният вятър шибва пламналото ми лице. Дъждът е спрял и навън са излезли много хора — до един забързани, със сведена глава. И аз привеждам глава и забързвам. Нахлупвам и периферията на шапката си съвсем ниско. Обикновено никой не се заглежда в мен: слаб висок мъж с прошарени слепоочия, сиви очи, посивели мустачки — целия сив, безлично сив. Но в лош ден се налага да внимавам, защото тогава мисля на глас и лицето ми се изкривява заради един дълъг червен белег насред челото, там, където един японски надзирател ме удари с приклад. Другите белези нямат значение. Те са по гърба, по ръцете, по краката и не се виждат.
От време на време вдигам очи с надеждата да зърна някоя тиха пряка. Но пред себе си виждам само широки улици, изпълнени с автомобили, хора и ярки светлини. От дълъг опит знам, че има един-единствен начин да поуспокоя мислите си, които се носят във все по-стремглав вихър. Трябва трезво да преценя фактите сами за себе си. А те са горе-долу следните: Млад хубавец на държавна служба, току-що взел последния си изпит в Лайденския университет, с блестяща диплома по индонезийско право и арабски, се е запътил към колониите. Докато си отдъхва в дома на родителите си в Амстердам, се запознава с красива млада девойка — стройна и руса, току-що завършила вътрешна търговия. Бащата на момчето — доста циничен хирург, майка му — доста безлична и отнесена, я одобряват, младите се разбират добре и с нейните родители. Баща й е съсипан от работа семеен лекар, но с весел нрав, а майка й — непретенциозна практична амстердамска домакиня. Неговият баща разправя интересни случаи от клиниката си, нейният описва тревогите на закъсалите си пациенти. Майка й хвали нова рецепта за консервиране на зеленчуци, майка му я слуша учтиво, но разсеяно. Той се сгодява за Ефи, жени се за нея и я отвежда на Ява.
Там го назначават в едно китно градче за помощник областен управител. И двамата са за пръв път в тропиците, но много им допадат любезните разговорливи туземци. Сутрин пият кафе на тревата по сандали, а хладната роса искри по краката им и сивите гълъби пеят в бамбуковите си клетки, накачени по стрехите на бялата несиметрична къща зад тях. До канцеларията си стигам с велосипед в жегата и прахоляка, но работата е разнообразна и интересна, просто няма как да не ми допадне, както и хората, с които работя. После отново настъпва прохладна нощ с дълги разговори зад интимното було на мрежата против комари, когато Ефи споделя — отначало свенливо, после по-откровено — простичката непоколебима вяра, с която е израсла. Показва ми подвързаното в кожа томче, което е крила. Показва ми го плахо, защото веднъж ме е чула да казвам, че то има най-вече историческа стойност. На първата бяла страница баща й е написал: „На Ева, за наставление и утеха.“ Аз я целувам и малко ми остава да споделя тихата й увереност. У дома всичко е наред под спокойното делово ръководство на Ефи, която старателно учи тукашния език с помощта на малък разговорник, който не излиза от кошничката й, а местната прислуга я слуша с почтително търпение. Тъкмо започвам да се питам дали единственото, което животът може да предложи, е това безметежно съществуване, когато Ефи забременява. Ражда се дъщеричката ни Бабу и в нежните й златисти къдрици, в огромните й сериозни сини очи разпознавам здравото жизнено момиченце, което Ефи сигурно е била. Животът отново е пълноценен и хубав, а случайните глождещи ме съмнения потискам с много работа. Често пътувам надлъж и шир на инспекции из областта, провеждам подробни социологически анкети и до късно нощем анализирам данните. Накрая обобщавам резултатите в доклад „За ограничаване на опиума и опиатите“, приет хвалебствено от правителството в Джакарта и често цитиран като доклада „О. О. О.“. Колегите ми предричат бързо повишение. После вестниците започват да пишат за нарастващо напрежение в Европа, Холандия е нападната и окупирана и двамата с Ефи често говорим за далечния Амстердам, за роднини и приятели, което отново ни сближава. Почти не се замисляме за евентуална заплаха от война — зловеща, но все още нереална. И тогава се появиха японците.