Изключвам газта и отивам до прозореца. Дръпвам пердето и виждам, че бледото обедно слънце от края на зимата обагря сивотата на улицата и къщите в нежно бежово. Чувам смеха на деца, които си играят долу на тротоара, и възбудените гласове на две момиченца, отминаващи ръка за ръка. Някъде зад ъгъла една латерна свири много стара мелодия. Аз съм част от всичко това, от този жив град, който обичам и в който никога вече няма да бъда сам.
Послеслов
Зен е върхът на китайско-индийската и японската мисъл. Обикновено се представя като религиозна или философска система. Той не е нито едното, нито другото. Зен е метод за постигане на спасение, който не може да бъде усвоен от книгите, а само от живота. Връхната му точка е внезапното просветление (на китайски у, на японски сатори), пробуждане за нов свят, със свръхестествена реалност, със съвършено различни стойности. По правило това просветление се изживява в самота. И все пак зен учителят може да помогне на ученика, като му зададе ненадеен въпрос или пределно сбита сентенция, „зен задача“, наричана гунан (на японски коан). Фразата за снеговете на Фуджи е пример за гунан. Като метод зен има универсално приложение. В този роман той е мостът, по който главният герой се завръща към собствената си християнска вяра. Чудесно въведение в зен е книгата на Alan W. Watts, The Spirit of Zen, John Murray, London, 1955.
„Празнота“ (на санскритски шунията) и „състрадание“ (на санскритски каруна) са две ключови понятия в тантризма, финалната точка, която достига махаянският будизъм, силно повлиял върху зен в началната му китайска фаза. „Празнотата“ се описва като статично, негативно състояние на Съвършеното познание, което отделя постигналия го от света на страданията. „Състраданието“ действа като динамичен, позитивен импулс, който го тласка отново да се отъждестви със света и всички живи твари.
Робърт ван Хюлик
Хага, януари 1963 г.