В далечината, някъде зад хотела, отеква канонада. Моля бармана за лед. Той само свива рамене. Трябваше да се сетя. Същата сутрин бомба улучи фабриката за лед. Изведнъж навън се разнасят крясъци. Рамката с опъната мрежа против мухи на входа се отваря рязко и вътре се втурва жена с дълги разпилени гарвановочерни коси. Олюлява се на високите си токчета и се строполява между два стола до вратата. Докато панически се опитва да се изправи, нахълтва гологлав войник с разкопчана куртка. От зеещата на челото му рана по сгърченото лице шурти кръв. Той сграбчва жената за ръката и замахва с извитата си сабя да я посече. Но аз вече съм извадил служебния си пистолет и стрелям. Куршумът го залепва с гръб за касата на вратата. Докато се свлича на пода, се появяват двама бели военни патрули с шлемове. Те оценяват набързо положението, после отдават чест и ме уведомяват, че войникът участвал в пиянско сбиване на улицата с двама други заради жената. Те го съборили и той си ударил главата в ръба на бордюра. Когато се изправил на крака, бил освирепял. Изпразнил един пълнител в двамата си приятели и хукнал след жената с гола сабя в ръка. Не се налагат подробни обяснения, няма нужда дори да се съставя протокол. Такива неща се случват непрекъснато из целия град. Двамата мъже извличат трупа на войника, а аз помагам на жената да стане. Настанявам я да седне и поръчвам на бармана, който вече се е показал изпод тезгяха, едно бренди за нея.
Тя е млада и красива. Очевидно има индонезийска жилка, но е бяла, млечнобяла, каквито са някои от тях. Фигурата й е прелестна, белият й сатенен сутиен и белите сатенени гащета проблясват през прозирната й муселинена рокля на цветя. Докато попива кървящата драскотина на бузата си с малка копринена кърпичка, жената ме поглежда с огромни пламтящи очи.
С опитно око разчита погледа ми. Казва ми, че името й е Лина и че държи стая в същото неугледно хотелче. Цялото напрежение и потискан гняв, трупани през последните двайсет и четири безсънни часа, се концентрират в неустоимо, изгарящо желание за тази жена. Докато се качваме по стълбите, тя вметва непринудено:
— Само да ви предупредя, че съм уморена. Може и да не получите това, което очаквате.
Да, такава беше Лина. Непринудена. И момичето, което току-що бях видял на улицата, бе непринудено. Внезапно усещам главата си като празен купол, който все повече се разширява и се издига. Тутакси се превивам и залепвам чело о коленете си, на косъм се разминавам да не предам Богу дух. Отеклата челюст смъди. Появява се келнерът и билярджиите си поръчват бира. Аз поръчвам кафе без мляко и след като размислям, добавям и плато сандвичи с шунка. Запалвам цигара и дръпвам, вдишвайки жадно дима. Може пък да успокои стомаха ми.
Два дни по-късно Ефи ще е загинала, Бабу също. Дали са погребани? Едва ли. Аз съм във военнопленнически лагер. Лина не е интернирана, защото заявява, че е наполовина индонезийка. Получавам от нея не просто каквото очаквам, а и отгоре. Защото редовно идва на свиждане и тайно ми носи японски цигари, витамини и лекарства. А аз наистина се нуждая от тях. Заради една от онези глупави грешки, които навремето струваха живота на мнозина, непрекъснато ме подлагат на побоища, разпити и мъчения. Хендрикс е често срещано име и японската военна полиция е убедена, че аз съм един друг Хендрикс, агент от разузнаването, който им бил създал куп неприятности. Искат да им кажа имената и местонахождението на останалите агенти, укриващи се в околността. Напълно ми е ясно какво искат. Само че, макар да ме бяха произвели в капитан за една нощ, никога не бях имал нещо общо с разузнаването и просто не знам онова, което ги интересува. Понякога, когато вече не издържам на мъченията, си измислям. Това означава избавление за няколко седмици, защото те най-педантично проверяват всяка моя дума. След това пак започват изтезанията. Но аз оцелях. Когато войната свърши, Лина ме чакаше на портала на лагера с цяла кутия цигари. Този път английски. Ожених се за нея, взех си отпуск по болест и заминахме за Холандия. Прекарахме два месеца в Амстердам, после постъпих като пътуващ съдия и се върнахме в Ява.
Келнерът слага кафето и платото със сандвичи до лакътя ми. Изпивам горещото кафе на един дъх. После се заемам със сандвичите, докато наблюдавам играта. Това ме успокоява, двамата мъже са много добри играчи. Особено кръглоликият — има красив и плавен удар. Голямата му валчеста глава с леко изпъкнали очи ту се показва, ту се скрива под зеленото сукно, докато преценява дългия път на топката, напълно забравил всичко наоколо. Напомня ми главата на златна рибка, която подскача нагоре-надолу сред зелените водорасли в своя малък свят от стъкло.