— Хубаво е — каза Брам с уста, пълна с пай, и дядо се засмя, толкова познат и обичан звук, че се усмихнах и отпуснах ръката си. Бях я вдигнала, за да потупам брат си по рамото и да му кажа да спре да яде. Но дядо нямаше нищо против, така че защо аз трябваше да се притеснявам?
Татко не беше хапнал нищо. Беше си сложил парче пай в кръглата бяла чиния и после просто я държа така в ръцете си; сладкият сос се разля по порцелана, но той не забеляза. Малка капчица падна на пода, когато се изправи, за да каже „довиждане“ на гостите на дядо, след като изгледахме микрокартата със записите за живота му.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза той, а мама се наведе зад него, за да почисти капката сос от пода с кърпата си. Някой друг щеше да се нанесе в апартамента, след като дядо си отидеше, и нямаше да му е приятно да види следи от Последното тържество на предишния обитател. После си дадох сметка, че не го е направила заради това. Искаше да спести на татко всяко притеснение, дори най-незначителното.
Тя взе чинията от ръцете на баща ми, когато вратата се затвори след последния гост.
— Сега е време за семейството — каза мама и дядо кимна.
— Слава Богу — отвърна той. — Имам да кажа нещо на всекиго от вас.
Досега, с изключение на онзи момент, когато говореше за това какво ще последва след това, дядо се държеше както обикновено. Бях чувала, че някои от възрастните изненадвали всички в самия край, като внезапно решавали да не умрат с достойнство. Плачели, крещели и се държали като полудели. Това натъжавало много роднините им. Защо го правят? Напълно безсмислено е. Нещата са такива, каквито са.
Сякаш се бяхме договорили предварително, с мама и Брам отидохме в кухнята, за да оставим татко и дядо да си поговорят. Брам беше сънлив, след като се беше нахранил толкова добре, затова отпусна глава на кухненската маса и заспа, като даже похъркваше леко. Мама погали къдравата му кестенява коса с ръка, а аз се зачудих какво ли сънува брат ми — сигурно чиния, претрупана с още десерти.
Моите очи също натежаваха, но не исках да изпусна нито секунда от последния ден на дядо.
След баща ми беше ред на Брам, а после и мама отиде да говори с дядо. Нейният подарък беше листо от любимото му дърво в Разсадника. Беше го откъснала вчера, така че краищата му вече се бяха извили нагоре и потъмнели, но в средата все още беше зелено. Докато чакахме и Брам спеше, мама ми каза, че дядо е помолил последната му церемония да се проведе в Разсадника, под откритото синьо небе. Разбира се, молбата му била отхвърлена.
Най-накрая дойде и моят ред. Щом влязох в стаята, забелязах, че прозорците са отворени. Следобедът не беше студен и горещият вятър изпълваше целия апартамент. Нощта обаче щеше да настъпи скоро и щеше да стане много по-хладно.
— Исках да усетя вятъра — каза дядо, докато сядах на стола до леглото му.
Подадох му подаръка. Той ми благодари и го прочете.
— Това са много мили думи — каза дядо. — Хубави емоции.
Трябваше да съм доволна, но усещах, че ще последва още нещо.
— Но нито една от тези думи не е твоя, Касия — завърши дядо много внимателно.
Очите ми се изпълниха със сълзи и наведох поглед към ръцете си. Ръцете ми, които, като ръцете на всички в Обществото — не можеха да пишат, които дори не знаеха как да използват и думите на другите. Думи, които бяха разочаровали дядо. Искаше ми се да му бях донесла камък, както направи Брам. Или нищо. Ако бях дошла тук с празни ръце, пак щеше да бъде по-добре от това да разочаровам дядо.
— Ти имаш свои думи, Касия — каза той. — Чувал съм някои от тях и те са прекрасни. А и вече ми даде подаръка си, като ме посещаваше толкова често. Харесвам това писмо, защото е от теб. Не исках да нараня чувствата ти. Искам да се довериш на своите думи. Разбираш ли?
Вдигнах глава, погледите ни се срещнаха и кимнах, защото знаех какво иска да направя и можех да му дам този подарък, макар писмото ми да беше провал. И тогава се сетих за нещо друго. След онзи ден във въздушния влак все още пазех пухчето със семенцето на тополата в джоба на униформата си. Извадих го и му го подадох.
— А — каза дядо и го повдигна, за да го огледа по-отблизо. — Благодаря ти, миличка. Виж ти. И тъй се носят облаци от слава…3
Зачудих се дали вече не се унасяше. Не разбирах думите му. Погледнах към вратата, колебаех се дали да не извикам някой от родителите си.
— Аз съм един стар лицемер — каза дядо, гледайки ме отново лукаво. — Казах ти да използваш собствените си думи, а сега ще те помоля за нещо различно. Нека да погледна пудриерата ти.
3
Цитат от поемата Ode: Intimations of Immortality from Recollections of Early Childhood („Ода: Намеци за безсмъртието от спомени от ранното детство“) на Уилям Уърдзуърт. — Б.пр.