Виж ме.
Внезапно промених посоката си и се забих сред най-гъстите храсталаци. Проправих си път и се свих в средата на малко парченце земя, върху купчина окапали листа, където се надявах да остана скрита от погледите на другите. Тъмнокафявите ми дрехи ми помагаха да се слея с гората.
Ръцете ми трепереха, докато разгъвах листчето хартия. Дали бях планирала това, когато сутринта пъхнах пудриерата в джоба на униформата си? Дали знаех някак си предварително, че ще открия правилното място сред гората?
Не знаех къде другаде бих могла да го прочета. Ако опитах у дома, някой можеше да ме види. Същото важеше и за въздушния влак, за училище или за работното ми място. В тази гора, гъмжаща от растения, сред плътния, мъглив, влажен сутрешен въздух, който полепваше по кожата ми, също не беше спокойно. Насекомите бръмчаха невидими около мен, птичките пееха. Докоснах с ръка едно листо и капчица роса падна върху хартията, издавайки звук като от зрял плод, падащ върху земята.
Дядо, какво ми даде?
Товарът на тази тайна тежеше в дланта ми. Разгънах листа.
Бях права, думите бяха стари. Но макар да не познавах шрифта, разпознах вида на написаното.
Дядо ми беше дал поезия.
Разбира се. Баба. Стоте стихотворения.
Знаех, дори без да съм проверила в училищните данни, че това стихотворение не е едно от тях. Тя беше поела голям риск, скривайки този лист, а заедно с дядо бяха рискували още повече, като го бяха задържали. Кое беше това стихотворение, заради което си струваше да загубиш всичко?
Щом прочетох първия ред, спрях да мисля за тези неща и на очите ми се появиха сълзи. Не разбирах защо едно-единствено изречение ми въздейства така; абсолютно нищо никога досега не ми беше казвало толкова много с толкова малко думи.
Препрочитах го, отново и отново, макар да не разбирах напълно някои от думите.
Знаех защо е било толкова скъпо на дядо, знаех какво му е казвало:
И докато продължавах да го чета, разбирах какво казва и на мен:
Моите думи бяха изкривени, лишени от светлина. Дядо ми го беше казал, преди да умре, когато му подарих онова писмо, което не бях написала сама. Нищо, което бях написала или направила досега в живота си, не беше от значение за света, нищо не беше променило някого дори за малко. Внезапно осъзнах какво означава да си бесен, да си изпълнен с гняв и копнеж, да мечтаеш…
Прочетох цялото стихотворение, изгълтах го наведнъж, изпих го. Прочетох за метеоритите, за зелен плаж и яростни сълзи и макар да не разбрах всичко — езикът беше прекалено архаичен — това, което схванах, ми беше достатъчно. Разбрах защо дядо беше обичал това стихотворение, защото го обикнах и аз. Цялото. С гнева и с копнежа вътре.
Под заглавието на стихотворението пишеше — Дилън Томас, 1914–1953.
На гърба на листа имаше друго стихотворение. Наричаше се „Да пресечеш границата“ и беше написано от човек, живял по-отдавна дори и от Дилън Томас — сър Алфред Тенисън, 1809–1892.
Толкова отдавна, помислих си аз. Живели са и са умрели толкова отдавна. И те, също като дядо, никога повече няма да се върнат. Нетърпеливо изчетох и второто стихотворение. Прочетох думите и от двете страни на листа отново и отново, по няколко пъти, докато изведнъж чух близо до себе си пращенето на съчки. Бързо сгънах листа и го прибрах в пудриерата. Бях се забавила прекалено дълго. Трябваше да побързам, за да наваксам изгубеното време.
Трябваше да тичам.
Нямаше причина да го правя, не бяхме на състезание, никой не ме преследваше, но се впуснах стремително нагоре към хълма през гъстите клони на дърветата. Думите от стихотворението на Томас бяха толкова силни и красиви, че продължавах да си ги повтарям наум, докато тичах. Постоянно си повтарях не си отивай кротко, не си отивай кротко, не си отивай кротко. Почти бях стигнала върха на хълма, когато една мисъл ме осени толкова рязко, че дъхът ми спря: имаше причина да не са запазили това стихотворение.
4
„Не си отивай кротко в тъмнината“ — стихотворение от Дилън Томас от стихосбирката „И смъртта ще остане без царство“. Превод: Александър Шурбанов, „Народна култура“, 1992 г. — Б.пр.