Брам се усмихна, когато чу отговора ми, и погледна гордо към часовника си.
— Брам, не можеш да го вземеш със себе си на училище, знаеш, нали? Ще си докараш големи проблеми.
— Знам.
— Видя какво се случи с татко, когато Служителите дойдоха за него. Не искаш да ти се ядосат за това, че нарушаваш правилата, отнасящи се до артефактите.
— Няма — каза той сериозно. — Но не заради тях. Не искам да го изгубя. — Протегна се към моята сребърна кутийка от Тържеството на Подбора. — Мога ли да го държа тук? Изглежда като подходящо място. Нали знаеш… специално. — Сви рамене притеснено.
— Добре — казах аз леко нервно. Гледах го как отваря сребърната кутия и слага внимателно своя артефакт вътре точно до моята микрокарта. Дори не погледна към пудриерата на лавицата и му бях благодарна за това.
По-късно тази нощ, когато се стъмни и Брам си отиде в леглото, отворих пудриерата и извадих листа отвътре. Не погледнах към него, просто го пъхнах в джоба на униформата си, приготвена за следващия ден. Утре щях да се опитам да намеря инсинератор5 за отпадъци далеч от вкъщи, за да го хвърля там. Не исках никой да ме види, че правя това тук. Вече беше прекалено опасно.
Лежах в леглото, гледах в тавана и се опитвах отново да си представя лицето на дядо. Не можех да го върна. Неспокойно се завъртях на другата страна и нещо твърдо се притисна до тялото ми. Цилиндърът ми с таблетки. Сигурно го бях изпуснала на леглото, когато се преобличах по-рано. Не ми е присъщо да съм толкова невнимателна.
Надигнах се и седнах. Светлината от уличните лампи проникваше като призрачна мъгла през прозореца, достатъчно, за да мога да виждам таблетките, когато отворих цилиндъра и ги изсипах на леглото. За момент, докато очите ми свикнат със светлината, всички ми се сториха с един и същ цвят. Но след това вече можех да ги различавам. Загадъчната червена таблетка. Синята, която ще ни помогне да оцелеем в критична ситуация, защото дори Обществото не може да контролира природата постоянно.
И зелената.
Повечето хора, които познавам, вземат зелената таблетка.
Преди голям изпит. Преди Тържеството на Подбора. Всеки път, когато се нуждаят от успокоение. Можеш да я вземаш веднъж седмично, без Служителите да го отбелязват като нещо извънредно.
Но аз никога не съм вземала зелената таблетка.
Заради дядо.
Бях толкова горда, когато му показах за пръв път цилиндъра си.
— Виж — казах, отваряйки капака на сребърната кутийка. — Вече имам синя и зелена. Трябва ми само червената и ще бъда голям човек.
— О — каза дядо, показвайки подходящата доза възхищение. — Ти порастваш, това е сигурно. — Млъкна за секунда. Разхождахме се навън, в градинката близо до апартамента му. — Вземала ли си вече зелената?
— Още не — казах аз. — Но следващата седмица в часа по култура трябва да правя презентация за една от Стоте картини. Мислех си тогава да я взема. Не ми харесва да говоря пред публика.
— Коя картина? — попита той.
— Номер 19 — отвърнах аз и той се замисли, опитвайки се да си спомни коя беше тя. Не познаваше Стоте картини така добре, както Стоте стихотворения. Но все пак се сети, след като помисли още малко. — Картината от Томас Моран6.
Кимнах.
— Харесвам цветовете й.
— На мен ми харесва небето — казах аз. — Много е драматично. Всички облаци са надвиснали мрачно над каньона. — Картината създаваше чувство за опасност, с масивните сиви облаци и стръмните червени скали — и това също ми харесваше.
— Да — кимна той. — Картината е красива.
— Като това тук — вметнах аз, макар зелената градина да беше красива по съвсем различен начин. Навсякъде цъфтяха цветя в цветове, които не ни беше позволено да носим: розови, жълти, червени, почти притеснителни в своята нескромност. Те привличаха погледа, насищаха въздуха с аромат…
— Зелена поляна, зелена таблетка — каза дядо, а после ме погледна и се усмихна. — Зелени очи, зелено момиче.
— Това звучи като поезия — казах аз и той се засмя.
— Благодаря ти. — Умълча се отново. — Не бих взел тази таблетка, Касия. Не и заради един доклад. А може би и никога. Ти си достатъчно силна, за да се справиш без нея.
Сега лежах на една страна в леглото си, стиснала зелената таблетка в шепата си. Не мисля, че ще я взема, дори и тази вечер нямаше да го направя.
Дядо мислеше, че съм достатъчно силна да се справя без нея. Затворих очи и се замислих за неговата поезия.
6
Томас Моран (Thomas Moran, 1837–1926) — един от първите художници на американския пейзаж, прочут илюстратор. — Б.пр.