— Какво е това?
— Закъснял подарък за рождения ти ден. Стихотворение.
Зяпнах — стихотворение? Как? Кай побърза да ме успокои:
— Не се тревожи. Ще го унищожим скоро, за да нямаме проблеми. Няма да отнеме много време да го запомним. — Лицето му светеше от щастие и внезапно осъзнах, че Кай прилича малко на Ксандър, когато е така открит и радостен като дете. Спомних си за сменящите се лица на екрана ми в онзи ден, когато гледах информацията за Партньора си, когато видях Ксандър, а после и Кай. Но сега виждах само Кай. Само Кай и никой друг.
Стихотворение.
— Ти ли го написа?
— Не — каза той, — но е от същия мъж, който е написал другото стихотворение.
Не си отивай кротко в тъмнината.
— Как? — попитах аз. Нямаше други стихотворения от Дилън Томас на портала в училище.
Кай поклати глава, избягвайки въпроса ми.
— Не е цялото. Можех да си позволя само една строфа. — Преди да го попитам какво е дал в замяна на стихотворението, той прочисти гърлото си — леко нервничеше — и сведе поглед към ръцете си. — Харесва ми, защото в него се споменава за рожден ден и ми напомня за теб. Как се почувствах, когато те видях за пръв път онзи ден на басейна. — Изглеждаше объркан и внезапно се натъжи. — Не ти ли харесва?
Държах белия лист в ръце, но очите ми бяха пълни със сълзи и не виждах нищо.
— Ето — подадох му листа. — Ще го прочетеш ли вместо мен?
Обърнах се и тръгнах сред дърветата, почти залитах — толкова бях заслепена от красотата на изненадата му, толкова поразена от възможното и невъзможното.
Зад себе си чух гласа на Кай. Спрях и се заслушах.
Рожденият ми ден започна с водни птичи и птици от крилатите дървета, полетели с името ми навред над фермите и белите коне и станах аз в дъждовна есен, и тръгнах през големия порой на всички мои дни7.
Тръгнах отново, без да обръщам внимание на пирамидите от камъни, лентите и всичко, което можеше да ме забави. Не ме интересуваше нищо, вървях безгрижно нагоре. Притесних няколко птички, които се разлетяха възмутено над нас и полетяха към небето. Бяло върху синьо, като цветовете на Градската община. Като цветовете на ангелите.
— Казват твоето име — каза Кай зад мен.
Извърнах се и го видях да стои сред дърветата, с бялото стихотворение в ръка.
Птиците се издигнаха високо във въздуха и виковете им изчезнаха заедно с тях. Сред тишината, която последва, не разбрах кой помръдна пръв, Кай или аз, но ето ни двамата, застанали близо един до друг, без да се докосваме, дъхът ни се сливаше, но не се целувахме.
Кай се наведе към мен, очите му се задържаха в моите, бяхме толкова близо, че чувах как леко шуми листът хартия в ръката му, докато той се движеше. Затворих очи, когато устните му докоснаха лицето ми. Сетих се за пухчето на тополата, което полетя към мен онзи ден във влака. Меко, леко, невинно, изпълнено с обещания.
24.
Кай ми даде три подаръка за рождения ден. Стихотворение, целувка и безнадеждната красива вяра, че нещата може и да се получат. Когато отворих очи, ръката ми полетя сама към бузата ми, към мястото, където устните му ме бяха докоснали, и казах: Не ти подарих нищо за рождения ти ден и дори не знам кога е. А той: Не се тревожи за това.
А аз попитах: Какво мога да направя? И той отговори: Позволи ми да повярвам във всичко това. И ти също повярвай.
И аз го направих.
През целия ден оставих целувката му да гори на бузата ми и в кръвта ми и не прогоних спомена за нея. Целувала съм и съм била целувана и преди. Този път обаче беше различно. Имах чувството, че днес, а не истинският ми рожден ден с Тържеството на Подбора, е денят, от който щях да бележа времето — на преди и след него. Тази целувка и тези думи… За мен бяха начало.
Представях си бъдещето, което никога нямаше да имам — ние двамата заедно. Дори когато по-късно същия ден сортирах, продължавах да мисля за нас; преструвах се, че всяко число, което разпределях в някоя редица, беше послание към Кай. Казвах му, че ще запазя тайната ни. Че ще ни защитя, няма да разкрия нищо. С всяка редица числа, която подреждах правилно, отвличах вниманието от нас.
Тази нощ не беше мой ред да нося датчиците, така че позволих на сънищата ми да ме отведат, накъдето пожелаят. За моя изненада не сънувах Кай на Хълма. Сънувах го как седи на стъпалата пред къщата ни и наблюдава вятъра, който откъсваше листата от кленовото дърво. Сънувах как ме отвежда в уединен салон за вечеря, дърпа стола зад гърба ми, навежда се толкова близко към мен, че даже изкуствените свещи примигват от присъствието му. Сънувах как двамата копаем новорозите в неговия двор и как Кай ме учи да използвам артефакта му. Всичко, което сънувах, беше напълно обикновено и делнично.
7
„Стихотворение през октомври“ — стихотворение от Дилън Томас от стихосбирката „И смъртта ще остане без царство“. Превод: Александър Шурбанов, „Народна култура“, 1992 г. — Б.пр.