Планетата, на която щяхме да ходим на лов за боклуци този сезон, беше Тепес. Решението беше взето политически, вместо да бъде подсказано от потока, както беше ставало досега. Тепес, Огра и Шотет бяха от едната страна на продължаващия спор за оракулите срещу Отир, Тувхе и Пита. Ала думата „спор“ беше донякъде зле подбрана, защото, както се беше изразила Тека, обстановката беше „малко напрегната“. Лоша, с други думи.
Въпросът вече не беше „дали“, а „кога“ щеше да настъпи разцеплението в галактиката. Проблемът беше, че останалата част от планетите в Съвета искаха да запазят оракулите си, но да наложат строги правила върху гадателствата им, което за тях беше несъстоятелно. След онова вземане-даване, което си имах със Сифа, аз не знаех какво да мисля. Но за късмет, това не беше моя работа.
Аза беше министър-председател и отговаряше за вземането на решения. Аз се допитвах до нея, когато ми се налагаше, и се стараех да се занимавам повече с дипломатическата страна на нещата, макар че и по тази част ме нямаше много. Обаче познавах другите планети. Те ме бяха пленявали през целия ми живот. А дарбата за езиците ми беше от полза, тъй като хората обичаха да чуват как чужденците правят усилия.
Акос спря да реже, обърна се в ръцете ми и аз го затиснах в шкафа. Беше облечен с една от старите ризи на баща си, износена и кърпена на лактите и в тъмночервения цвят на Тувхе.
Сивите му очи — все така предпазливи, вечно предпазливи — още от онзи ден изглеждаха малко натъжени. Ара Кузар беше на нашия кораб благодарение на шанса или на ориста, или на каквото там вярвах напоследък. Тя все още отказваше да го погледне и на него не му беше леко с присъствието ѝ тук, обаче когато се случеше да повдигна въпроса, той само казваше: „На нея ѝ е още по-трудно, отколкото на мен.“ С което не можеше да се спори.
Вирнах брадичка и нежно го целунах. В отговор той ме прегърна през гърба и ме повдигна силно, топло и уверено.
След известно време се отделихме.
— Днес ще минем през потока. Ще дойдеш ли с мен?
— Ако още не си забелязала, следвам те навсякъде.
Потупа ме по носа с изцапания си пръст и ми остави сива следа, която даже аз виждах от ъгъла на окото си.
— Изцапа ми носа точно преди да отида при другите, а?
Акос се ухили и кимна.
— Мразя те — казах аз.
— А аз теб обичам — отвърна той.
— Какво е това на носа ти? — попита ме Тека.
Намирахме се на наблюдателната палуба на кораба, точно над навигационния център, където пилотите и техниците се щураха напред-назад и подготвяха преминаването ни през потока. Отидохме до парапета — той ни отделяше от гигантския прозорец, през който щяхме да разгледаме потока.
Вътре на огранския кораб беше тъмно, както можеше и да се очаква, макар че не навсякъде беше равномерно. Подът представляваше тесни пътеки, направени от скари. Те се издигаха над плитки басейни с вода, които светеха от биолуминесцентните бактерии в тях. Беше красиво и магично, но не един човек беше паднал вътре и после трябваше да ходи в корабния лазарет. Нещо ново, с което да свикнем.
Акос вече стоеше там. Беше ни запазил места, тъй като на пътеката се трупаше все повече народ, макар че хората и без това щяха да се отдръпнат от пътя ми, ако ги приближах. Опитах се да не се разстройвам от тази мисъл. Застанах между него и Тека и наострих уши да чуя капитана, който щеше да извика кога да се приготвим.
Акос ме хвана за ръка, а корабът приближи богатата и наситеносиня светлина. Щеше да ме пусне, когато навлезем в потока, за да мога да усетя силата му, все едно колко болезнено щеше да бъде това, но ми беше приятно да ме държи, докато наближавахме. Сърцето ми биеше учестено. Обичах тази част.
Истинската изненада обаче беше, когато ръката на Тека стисна другата ми ръка. На лицето ѝ грееше вятърничава усмивка.
— Аз съм шотетка — каза тя повече на себе си, отколкото на мен. — Остра съм като нож и също толкова силна…
Това беше вариант на другото стихотворение, което бях видяла изписано на една стена във Воа, онова, което беше съчинено като нападка срещу правителството на Ноавек:
Харесвах повече него, защото ми напомняше за собствената ми крехкост, собствената ми склонност да виждам това, което ми се искаше. Но тази версия също беше добра.
Изненадах се, когато Акос се присъедини към нея на последния стих:
— Цялата галактика е пред мен и ми принадлежи.