— Знаеш ли какво? Върви на майната си.
Прекоси моравата обратно до колата си и се пъхна вътре. Затръшна вратата, запали двигателя и потегли бясно. Едва след като профуча по „Бентхевън“ и се скри зад ъгъла, си позволих да се отпусна на дъба, свличайки се на земята с гръб, опрян на дебелия ствол. Почти не усещах дъжда, стичащ се върху главата и по гърба ми.
Не издадох тайната си, защото дори не знаех как да кажа на глас думите. Никой не знаеше. Вместо това хората се вкопчваха в лъжата, че децата, които умираха, бяха техните, а не някакви удобни заместители. Така никога нямаше да им се налага да си зададат въпроса какво беше станало всъщност с истинските им деца. Аз никога нямаше да се запитам какво беше станало с тях.
Това беше кодът в този град — не говориш и не питаш за това. Но Тейт беше попитала. Тя имаше куража да каже това, което всички си мислеха — че нейната истинска сестра е била подменена с нещо друго, с нещо зловещо, свръхестествено. Дори собственото ми семейство не беше достатъчно честно да излезе и да го каже.
Тейт беше станала по собствено желание аутсайдерът на училището, неудачницата, когато се предполагаше аз да заема мястото на изрода. Бях се отдръпнал встрани, сякаш можеше да ме зарази, но тя беше просто обикновено момиче, опитващо се да получи искрен отговор от най-очевидния източник.
И да, аз наистина бях очевиден. Фактите си бяха такива и не можеха да се пренебрегнат — бях странен, неприличащ на никого, направо неестествен, и играта можеше да продължи само докато останалите се съгласяваха да се преструват, че не виждат нищо. Ако вземете всички деца от училище и ги подредите в редица, веднага ще стане ясно, че не пасвам в картинката, че не принадлежа към тях. Бях като болест. Свих се под капещото дърво и покрих главата си с ръце.
Отнесох се с нея отвратително, защото нямах друг избор. Такива бяха правилата на играта и когато колелото се завъртеше, единственото важно нещо беше да не се набиваш на очи. Всичко останало беше без значение. Нямаше начин да оправя това, което бях направил, да си взема думите назад, защото просто бях такъв.
— Съжалявам — казах аз на бледото, дъждовно небе и на умиращата трева, и на дървото. На празния паркинг и на треперещите си ръце.
Шеста глава
Петъци в „Старлайт“
Когато Розуел ме взе след вечеря, за да отидем в центъра на града както всеки петък и да слушаме местните банди, не говорихме много. Зяпах през прозореца, докато той въртеше копчето на радиото и се опитваше да намери нещо, което да му хареса.
Най-накрая се отказа.
— Е, ще ми кажеш ли какво не е наред?
Гласът му прогърмя сред тишината на колата.
— Какво?
Той не откъсваше очи от пътя.
— Тази вечер не си весел, както обикновено.
Свих рамене и продължих да гледам търговските центрове, покрай които минавахме.
— Тейт Стюарт… тя просто изперка днес в час. Искаше да говори с мен, а аз не знаех какво да й кажа. Сестра й е умряла — има нужда от професионалист. — И понеже това беше истина, но не и цялата истина, му казах и нещо друго, с пресипнал и тих глас, почти шепнейки: — Роуз, не се чувствам добре. Не се чувствам добре от много време насам.
Розуел кимна, пръстите му потропваха ритмично по волана.
— Какво е? — попита внезапно той. — Да бъдеш… нали знаеш…
От устата му звучеше толкова лесно, сякаш просто бях болен от хемофилия4 или имах палци с двойни стави. Едва след секунда-две осъзнах, че съм спрял да дишам. Беше ми трудно да опиша нещо, за което дори не се предполагаше да говоря. И, да, баща ми го наричаше необикновеното — с тази неутрална, чиста дума, но понякога само от израза на лицето му, когато ме гледаше, можех да кажа, че всъщност имаше предвид неестественото.
До мен Розуел продължаваше да си тактува с пръсти по волана. Най-накрая се извърна и ме погледна.
Той не беше глупав. Познаваше ме през почти целия ми живот, така че не мислех, че можех да го заблудя. Продължавах да мълча само защото се страхувах, че ако го кажа на глас, вече щеше да ме гледа по различен начин. Може би нямаше да бъде толкова явно — той със сигурност щеше да се опитва да се прикрие, — но аз знаех, че разликата ще бъде там.
Това си беше достатъчно лошо, но по-странният, по-дълбокият страх, който ме измъчваше, беше, че можеше и нищо да не се промени. Ами ако Розуел просто свиеше рамене и продължеше да кара? В известна степен щеше да бъде дори по-ужасно. Истината беше грозна и не можех да понеса възможността, че той ще я приеме за нещо нормално, когато тя не беше. Изобщо.
4
Хемофилия — генетично заболяване, свързано със затруднено кръвосъсирване; води до честа, спонтанна загуба на кръв, която при заболелите е по-голяма от нормалното. — Б.пр.