Розуел беше все така спокоен и само от време на време, когато спирахме на светофарите, хвърляше по някой поглед към мен в очакване на отговора ми.
Смъкнах прозореца и показах главата си навън, оставяйки дъждът да се плиска в лицето ми. Знаех, че ако си отворя устата, щях да му кажа. Студеният въздух помагаше, поне за малко, но независимо от цялото стъкло и картон, в колата имаше и достатъчно стомана и вече започвах да се чувствам зле. Ставаше все по-лошо.
Розуел изпуфтя, после въздъхна тежко и пресилено, което означаваше, че му беше хрумнало нещо.
— Мислех си… — започна той след минутка. — Не че съм специалист и може би дори изобщо не е моя работа, но дали не страдаш от някаква форма на депресия?
Погледнах надолу към дланите си и ги свих в юмруци.
— Не.
Знаех как изглежда отстрани. Напоследък се бях превърнал в истински саможивец, отговарях кратко, предимно едносрично, избягвах всякакви физически дейности и спях прекалено много. Исках да му кажа, че положението не е толкова зле, колкото изглежда. Че просто изпълнявах своята роля, като се преструвах на невидим. Че когато си постоянно уморен и трябва да придърпваш ръкавите си надолу, за да скриваш дланите си, та да не докоснеш случайно някоя метална дръжка и за добър ден смяташ този, в който никой не забележеше, че съществуваш, това си е доста депресиращо. Но все още не стигаше, за да ми поставят диагноза.
Музикалната зала „Старлайт“ е била кинотеатър през 50-те години на XX век и обикновен театър преди това. Сградата беше триетажна, с бяла мазилка, със спираловидни орнаменти от ковано желязо по покрива и покрай прозорците, някога красиви, но сега ръждясали като всичко друго и оставящи грозни петна, които по време на дъжд се стичаха по фасадата като изсъхнала кръв. Наредихме се на опашката и когато ни дойде редът, дадохме на охраната по два долара за входа.
Вътре тълпата се блъскаше по-близо до сцената. Старата кадифена завеса все още висеше на подиума на едри драперии. По стените бяха иззидани колони, а корнизът по тавана беше с орнаменти на птици, цветя и листа. В момента на сцената бяха „Детско насилие“ и се деряха срещу правителството и корпоративните стимули. Вокалът им звучеше така, сякаш някой беше смесил пътна катастрофа с кухненски робот. Цялото място вонеше на ръждясало желязо и разлята бира и това лошо чувство, което ме караше да се разтрепервам и го усещах през целия ден надвиснало над мен, ме заля моментално като гигантска, зловеща вълна.
Розуел казваше нещо много логично за това как музикалната сцена винаги е била барометър за гражданското неподчинение, но гласът му се губеше и устата ми се пълнеше с прекалено много слюнка.
— И освен това има такива групи като „Хортън чува“5 — каза той. — Никой не може да ги обвини, че са социално ангажирани, но…
Внезапно усетих, че ще повърна, и то не в някакво абстрактно, отдалечено бъдеще, а точно в този момент. Вдигнах ръка, за да му кажа нещо от типа на „задръж тази мисъл“ и се впуснах към тоалетната. Превих се на две в кабинката без врата и се опитах да повърна, без да коленича на пода, който беше отвратително мръсен.
Розуел застана зад мен на прага.
— Още един ден от бляскавия живот на Маки Дойл?
Звучеше прекалено небрежно, фалшиво и знаех, че се опитва да ме разсее и да разведри ситуацията. Защото просто не знаеше какво друго да направи. През целия си живот бях сигурен, че мога да разчитам на него за това — че ще извърне поглед встрани и ще се престори много упорито, че всичко си е нормално.
След това отидох до мивката, за да се почистя и освежа. Над нея имаше старо, изписано с всякакви надписи огледало, и аз се стараех да не гледам отражението си в него през плетеницата от черен маркер. Зад неразбираемите драскулки лицето ми изглеждаше бледо и ужасено. Не можех да спра да мисля за Натали. От факта, че тялото беше погребано под нейното име, когато можеше дори да не е истинско тяло, ми се гадеше и имах чувството, че ще припадна.
— Трепериш — каза Розуел. Беше се облегнал на стената до мен, докато се миех и избягвах да гледам лицето си.
Кимнах и се извърнах от мивката.
— Трепериш много лошо.
Изтрих устата си със салфетка и казах, без да вдигам очи към него:
— Скоро ще спре.
5
Групата е наречена по името на анимационното филмче „Horton Hears a Who!“, на български преведено като „Слончето Хортън“. — Б.пр.