— Защото е по-добре от алтернативата.
— Аха… — каза той, но така, сякаш това беше най-тъпото нещо, което някога беше чувал.
Когато се изправих и погледнах отново към тълпата, видях Алис. Стоеше с други момичета, от по-новите й дружки. Облегнах се на преградата, разделяща двете зали, и се загледах в нея. Светлината падаше красиво върху лицето й.
На сцената „Детско насилие“ бяха приключили с изпълнението си и излизаха, покланяйки се по начин, който се предполагаше да бъде ироничен. Тишината, която настана, след като изключиха усилвателите си, беше толкова тежка, че зъбите ме заболяха. Просто се концентрирах върху Алис и шарените светлини.
Според Розуел имах шанс с нея. Но дори и да беше вярно, едно беше да имаш шанс, съвсем друго да знаеш как да се възползваш от него. Тя беше ярка точка в центъра на всичко, докато аз бях осъден да прекарвам купоните и танците в училище, опрян до стената с момчетата от класическия клуб, които и насън говореха на латински и бяха посмешище за всички. Само дето и това не беше правилният начин да опиша какво точно бях аз.
Розуел беше в класическия клуб, както и в клуба по дебати, и в почетното общество на учениците от училището. Правеше разни неща — например, събираше капачки от бутилки и необикновени химикалки. В свободното си време сглобяваше часовници от различни материали, но и това не изразяваше напълно същността му. Играеше футбол и ръгби и участваше постоянно в училищните избори. Усмихваше се. Прегръщаше всички, през цялото време, и се държеше така, сякаш нямаше никаква вероятност някой да не го харесва. Можеше да направи каквото си поиска, да се мотае с всяка компания, която си избереше, после да отидеше другаде. Когато говореше с момичетата, дори най-красивите, най-популярните като Стефани Бийчам се усмихваха и кикотеха, като че ли не вярвайки, че той наистина ги беше забелязал. Розуел просто приемаше за даденост, че всичко ще бъде наред, докато аз си намирах удобна стена и полагах големи усилия да овладея изкуството на изчезването.
Зад нас завесите се отвориха отново и на сцената излязоха „Распутин свири блус“. В клуба винаги свиреха поне по пет групи, но „Распутин“ бяха царете на това място. Всички останали просто го използваха от време на време.
Не ставаше въпрос само за това, че другите групи не можеха да се конкурират с тях по отношение на сценичното поведение и магическите номера, които правеха. Когато „Распутин“ свиреха, музиката просто беше по-добра. Когато правеха кавър на чужда песен, тяхната версия сякаш беше единствената истинска версия.
Вокалистката, Карлина Карлайл, излезе наперено. Косата й беше прибрана на висок кок, носеше тъмна рокля с висока яка, която изглеждаше старомодна, като от някое минало столетие, само че беше къса, над коленете й, а обувките й бяха с петнайсетсантиметров ток.
Грабна микрофона и зае готина поза, малко като на супергерой. Очите й бяха големи и ужасно светлосини, а целите й клепачи бяха плътно покрити с черни сенки, които я правеха да прилича на луда.
Изпълняваха песен на Ленард Коен6.
Беше бавна и тежка, а барабаните гърмяха силно, като нечие раздирано от болка сърце.
Дрю дойде до полустената и се облегна до мен, гледайки към залата пред нас, сякаш беше най-досадното нещо на света.
— До гуша ми дойде вече от Ленард Коен — каза той. — Човече, колко готино ще бъде, ако изпълнят нещо на Менсън или на „Салива“7.
На сцената Карлина пееше „съжалявам“ отново и отново, не като беквокалистките на оригиналното изпълнение, а ръмжейки и пищейки с отметната назад глава. Отдолу тълпата пищеше в отговор и размахваше юмруци във въздуха в ритъма на песента. Ленард Коен можеше да бъде тежък като Трент Резнър8 или Мерилин Менсън, ако го правиш както трябва.
Подкараха едно свое парче, наречено „Формула за летене“, и Карлина извади цигара зад ухото си. Първият куплет беше „Високи кули ти гориш! Дълбоко под земята спиш!“. Карлина захапа цигарата с ъгълчето на устата си и публиката направо експлодира.
В другия край на залата Алис се смееше с Джена и Стефани и с няколко други готини мацки. Всички бяха облечени с ярки, цветни блузки и тесни дънки. Когато танцуваха, изглеждаха, че се движат в унисон, сякаш бяха репетирали предварително стъпките си.
На сцената басистът рязко спря да свири, направи крачка напред под светлината на прожекторите и извади от джоба си шепа кибритени клечки. Катарамите на тирантите му отразяваха светлината като огледалца.
6
Ленард Коен (1934 г.) — канадски поет, писател, автор и изпълнител на песни. Музиката му е повлияла много от съвременните музиканти и по песните му се правят изключително много кавъри („Алелуя“). — Б.пр.
7
„Салива“ — американска група, основана през 1996 г. Свири тежка музика, определяна като рап метъл, хард рок и т.н. — Б.пр.