— Ема. — Облегнах чело на вратата на стаята й, а когато тя не отговори, я бутнах, за да се отвори. — Ема, какво е това нещо? Страхотно е!
Но тя не беше в стаята си, нито в къщата. За пръв път от сблъсъка ми с китариста предишната вечер гласът в главата ми не се обаждаше. Може би смъртта ми не беше толкова категорично предрешен въпрос, може би все пак имаше начин да водя истински, напълно нормален живот. Нещо вътре в мен не вярваше напълно на това. Тази малка част от мен стоеше встрани и наблюдаваше с огромно съмнение, докато разглеждах шишенцето. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Но на останалата част от мен не й пукаше. Удоволствието да чувствам пак тялото си здраво и силно беше неописуемо. Бях отново свободен.
Когато чух колата на Розуел да се задава по алеята, се затичах по стълбището. На предната веранда бях посрещнат от ударна доза аромати: суровата миризма на издълбани тикви, мирисът на опърлено от изгорените сухи листа по дворовете и вонята на блато, идваща от пресъхналото езеро край път номер 12. Нощта беше тъмна и дива, вибрираща от живот. На три пресечки оттук чух мисис Карсън-Скот да вика котката си да се прибере. И това беше нормално. После чух съвсем ясно звънчето на каишката на котката и шумоленето, докато се прокрадваше из храстите. Дори колите, които профучаваха по „Бентхевън“, звучаха така, сякаш караха по улицата пред нас.
Забравих Тейт. Забравих мъртвите деца и окървавените шкафчета и силното, пулсиращо главоболие, което изпитвах винаги когато се замислех за семейството си или за бъдещето си. Това беше животът ми, това тук, сега.
И аз го желаех с цялото си сърце и душа.
Втора част
Лъжите, които хората казват
Девета глава
Целият този блясък
Пред дома на Стефани Бийчам улицата беше пълна с коли, с шума на тряскащи се врати, глъчката от гласовете на хората, пъплещи към и около къщата. Повечето бяха в карнавални костюми и въпреки че Хелоуин беше чак във вторник, целият квартал вече беше украсен като за празника — по прозорците имаше хартиени скелети, а на верандите — тиквени фенери. Дъждът беше решил да направи услуга на купонджиите и беше намалял до лек ръмеж. В предния двор на Стефани някой беше забучил плашило от зебло, направено да прилича на личното чудовище на Гентри — Калната вещица, с която местните плашеха малките деца от векове. Косата й беше направена от тел и канап, а някой беше нарисувал озъбено лице на зеблото с маркер. Плашилото се беше наклонило на една страна над верандата и изглеждаше огромно и зловещо. Розуел и аз влязохме в алеята, без да говорим. Той не беше с карнавален костюм, но си беше сложил изкуствени остри зъби, които пасваха идеално над истинските му. Постоянно ми хвърляше замислени бегли погледи.
— Какво? Защо ме гледаш така?
— Ти не си… ох… — Докосна устните си и новите си пластмасови зъби. — Не отвори прозореца. Знаеш ли колко време мина от последния път, когато пътувахме, без да отвориш прозореца на колата?
Осъзнах, че беше прав. Все още бях добре, дори след петнайсет минути в колата.
— Това проблем ли е?
— Не. Но е странно.
Кимнах и останахме така известно време в началото на алеята, гледайки се един друг. Зад нас някой крещеше думите на училищния химн, високо и фалшиво. Запътихме се към отворената странична порта и после към задната част на къщата. Вратата водеше към голяма, ярко осветена кухня, където имаше прекалено много неща във формата на крава или изрисувани като такива. И там беше и Тейт. Защото тя беше навсякъде, криеща се по ъглите, навлизаща грубо в живота ми и просто не можеше да ме остави на мира. Усмихна се, когато ме видя, но това беше жестока, победоносна усмивка, сякаш току-що ме беше победила в някаква особена игра.
Беше се облегнала на кухненския барплот между Дрю и Дани. И тя не беше облечена в костюм, но носеше на главата си една от онези странни диадеми — две искрящи звезди стърчаха от нея и се полюшваха напред-назад, премигваха от време на време много силно и хвърляха отблясъци във всички посоки.
Изпуфтях мислено, но се опитах да се държа нормално, докато минавах покрай нея, проправяйки си път към хладилника. Взех си една бутилка „Маунтин Дю“9 и се облегнах в далечния ъгъл на кухнята. Дани беше до мивката, трополеше с мерителните лъжички и бутилки и майстореше някакво странно и съмнително питие. Беше облечен в костюм на скелет с качулка с дълъг цип отпред като главния герой от филма „Дони Дарко“. Дрю беше облечен като заека Франк от същия филм, но маската му беше свалена и лежеше на барплота. Когато приключи с прибавянето на джин и гренадин, Дани побутна бутилката към брат си.