Лутър само размаха китарата си високо, гледайки презрително надолу към публиката в залата. След това засвири „Обикновени хора“, без да му пука, че за тази песен трябваше и синтезатор или че беше отпреди трийсет години и повечето хлапета в „Старлайт“ дори не бяха чували за „Пълп“13.
Просто свиреше и китарата пееше в ръцете му, докато Карлина изпълняваше и двете роли в разговора между богатото момиче и момчето от работническата класа и дрезгаво пищеше за всички причини, поради които беше гадно да си беден. Лутър не откъсваше очи от мен и аз се опитвах да разгадая погледите му. Той избра по-бърза мелодия, показваше ми как всяка песен всъщност беше разговор, спор между ритмите и тоновете. Само трябваше да слушам и да му отговарям. Свирихме заедно, надигравахме се, докато той внезапно превключи на едно старо парче на „Пърл Джем“, „Жълтият Ледбетър“. Басовата линия беше ниска и категорична. Забих първата нота и цялата сграда сякаш се пропука и потрепери. Това беше песен за загубата, но мелодията бе готина и ако Еди Ведър звучеше като препъващ се алкохолик в оригиналната версия, Карлина пееше пресипнало, но ясно. Гласът й беше като самота. Като съжаление. Тя пееше за минало, което не можеш да забравиш, а и не искаш, за това какво е да стоиш сам сред студената синя светлина. Беше красива — по-красива, отколкото когато ридаеше, подскачаше и се мяташе по сцената, много по-красива, отколкото когато стоеше надвесена над мен в църковния двор. Хванала микрофона с двете си ръце, тя беше най-истинската личност в „Старлайт“, най-истинският глас в Гентри. С Лутър създавахме мелодията, но всички ноти водеха към нея. Тя беше най-чистата, най-голямата истина, докато всички в публиката бяха просто деца, облечени в нелепи костюми.
Тя изплака първия рефрен с вдигната високо брадичка и изпънат гръб. После придърпа микрофона по-близо до нас и се усмихна към Лутър.
— Хайде сега, разплачи ме.
Лутър също й се усмихна. Не с неговото лукаво, зъбато хилене, а с истинска усмивка, открита и честна. Наведе се над китарата си и засвири соло, което беше точно за нея — бавно, тежко и остро, все по-високо и по-високо. Последвах го, но моята мелодия беше по-ниска, по-шепнеща под неговата — като сърдечен ритъм, и оставях всяка нота да виси във въздуха минути, дори години. И тогава нещо се случи.
Не беше като с другите песни. В тази нямаше история, нямаше разговор. Беше само чувство, без думи или картини, и нямаше нищо общо с мелодията на Лутър и с неговата чиста, язвителна китара.
Това беше звукът на човека, който винаги оставаше отвън, на онзи, който се чувстваше чужд. Беше пулсът, който туптеше във всичко и никога не ти позволяваше да забравиш, че си странник, че светът ти причинява болка, дори с най-лекото докосване. Чувствата, прекалено сложни, за да бъдат изразени с думи, сега се изливаха от колоните, просмукваха се във въздуха и изпълваха пространството.
Всички в залата бяха спрели да се движат. Стояха под сцената, взираха се в мен и когато престанах да свиря, започнаха да ръкопляскат.
— Маки — каза Карлина, като се приближи към мен, за да ми прошепне в ухото. — Не можеш да правиш това.
— На хората обаче им хареса.
Тя кимна и докосна разсеяно яката на роклята си.
— Просто… не е добре за тях да чувстват това дълго време. Прекалено е изтощително.
Под нас пляскането вече беше почнало да затихва. Хората гледаха към сцената и цветните светлини. Лутър се впусна в бясна версия на „Твоят човек идва“ на „Пиксис“14, която звучеше като тридневен луд пиянски купон, но всички стояха наоколо като дойни крави.
Когато „Пиксис“ не свършиха работа, премина към Ник Кейв, после към „Найн Инч Нейлс“, но явно нищо не можеше да ги раздвижи отново. Изсвири един последен, мощен акорд и спря да измъчва една от любимите ми песни на „Найн Инч“, „Мистър Саморазрушител“, по средата на рефрена.
Зад нас барабанистът удари вяло още няколко пъти по барабаните и после спря и се предаде. Четиримата стояхме неподвижни на сцената. Току-що бях прецакал специалното шоу за предстоящия Хелоуин, и то с гръм и трясък. Лутър погледна отчаяно Карлина и посочи с глава зад кулисите.
— Трябва да изкараме пианото.
Тя тръсна глава.