Съсредоточих се в най-важната за момента задача — да слагам единия си крак пред другия и да се задържа изправен. Не вдигах очи от пода пред мен.
— Нека ти разкажа една история — продължи той. — История за нас и за хората, които живеят точно над нас. Бяха тежки, отчаяни времена и те се обърнаха към нас за помощ. Братовчеде, за една година имахме повече кръв, отколкото някога някой хълм е имал. Пускахме кръвта на техните деца, жертвените им агънца, на всички стари празници — на Имболк, на Белтейн, на Ламас, — на всеки свещен ден17.
Усмихна се през рамо, разкривайки малките си равни зъби, но венците му бяха червени и изглеждаха възпалени и болни.
— Тогава имаше много такива дни, братовчеде.
— По време на Депресията — казах аз. Гласът ми звучеше ниско, а думите ми се струваха нелогични.
— По време на какво?
— Изцедили сте тази кръв от града по време на Голямата депресия. Взели сте децата им и те са обвинили Килан Кори. Обесили го на „Хийт роуд“ заради тези отвличания.
Резача спря и се обърна към мен. После се ухили — широка, цинична усмивка, която се разля по цялото му лице.
— О, Кори наистина го направи. Не се заблуждавай. Той взе децата.
Миризмата, която се носеше от него, когато говореше, беше плътна, тежка — като от лющеща се ръжда и стара, засъхнала кръв. Издърпах ръката си и се облегнах на цветния тапет.
— За какво говориш? Той не е отвличал деца. Просто е искал да води нормален живот.
Резача се разсмя.
— Разбира се. Разбира се, искаше да живее спокойно и идилично, да работи в малкото си магазинче и да се взира нощем в звездното небе със своето момиче. А ние искахме нещо друго. И го получихме.
За първи път погледнах Резача — имам предвид, наистина го погледнах. Лицето му беше симетрично, с прав нос, остра брадичка и силна челюст, но опънатата кожа около очите му го правеше да изглежда някак празен и зловещ.
С изключение на групичката разлагащи се момичета хората в хълма от шлака на Мориган изглеждаха здрави. Бяха странни и понякога грозни, но лицата им не показваха, че нещо ги боли, и очите им бяха ясни. Резача изглеждаше като заразен. Дъхът ми секна. Пред очите ми причерня и не можех да направя нищо, за да го спра.
Той ме сграбчи за ръката и ме разтърси силно.
— Остани с мен, братовчеде. Почти стигнахме до вратата.
— Как го получихте… Какво искахте от него?
— От Кори? Много просто. Имаше приятелка — сладко, набожно момиче, което свиреше на пиано в църквата и нямаше нищо против, че той е чудак. В началото Кори определено нямаше желание да ни свърши работата, но накрая склони. — Гласът на Резача внезапно беше станал странно напрегнат, хищен. — По средата на заниманията ми с малката уличница той вече беше готов да направи всичко, което искахме от него, само за да види, че тя няма да загуби още няколко от скъпоценните си пръстчета.
Усещах се замаян, главата ми се въртеше.
— Както съм чувал историята, не вие сте го убили. Били са шерифът и неговите заместници — те са повели тълпата и са го линчували.
Резача поклати глава.
— О, ние го убихме. Не се заблуждавай. Градът дойде за него, но ние го убихме. Те ни го докараха на тепсия на неосветената земя и може би дори и сами не осъзнаваха защо го правят, но изпълниха задачата си чудесно. Те първо го пребиха със сопи — биха го на улицата като куче, но все още имаше достатъчно живот в него, за да пищи.
— Убили сте един от своите.
Дърпаше ме отново напред, влачеше ме през коридорите с резбовани парапети и шарени тапети по стените. Завихме и се озовах в преддверието с гладкия под и елегантните стени с дървена тапицерия. Всичко беше замъглено пред погледа ми и се въртеше около мен.
Резача отключи вратата и я отвори.
— Е, върви при малките си приятелчета.
От другата страна можех да помириша аромата на сухи листа и свеж въздух. Трябваше да изляза навън, в парка, където можех да дишам, но сестричката на Тейт беше завързана за изящно плюшено кресло и затова се обърнах към Резача и въпреки че тунелът се въртеше около мен, му казах:
— А ако не го направя?
Той стоеше до вратата, изправен и съвършен, каквито се предполагат да бъдат хората от двора на някоя царица, но устните му бяха свити и синкавите сенки под скулите му караха лицето му да прилича на череп.
17
Древни езически келтски празници, почитани в Ирландия и Шотландия. Имболк — честван в нощта на 1 февруари — завръщането на Слънцето след зимата; Белтейн — на 1 май, празникът близнак на Хелоуин, на който се празнувал бракът между Бога и Богинята; Ламас се е чествал на 1 август, когато започвало прибирането на реколтата. — Б.пр.