По принцип близнаците трудно можеха да бъдат шокирани от нещо. Но историята със завърналото се от смъртта призрачно създание май им дойде в повече.
— Исусе — каза Дани, втренчил поглед в нещото в прегръдката на Ема. — Какво сте направили бе, хора? Да не сте полудели?
Дрю не каза нищо. След известно време се протегна и докосна предпазливо ръката на детето. То се размърда гневно и той отстъпи бързо назад.
Обясних какъв беше планът ни, поне за момента, и Дрю кимна, все още загледан в създанието като омагьосан. Дани не беше съвсем убеден. Вдигна полиграфа.
— Добре, ясно е, че не желая да оставим Натали Стюарт да бъде убита — това не подлежи на обсъждане. Но я пак ми обяснете защо трябва да им подаряваме най-ценния си и успешен проект?
Опитах се да се сетя как да обясня личността на Господарката и незадоволимия й апетит за власт и контрол, но Розуел отговори вместо мен.
— Нужен ни е убедителен подарък за жена, която има всичко.
Дани кимна, този път убеден.
— Всичко, освен преносим полиграф от ерата на Маккарти19, очевидно.
Пътят към парка никога не ми се беше струвал толкова дълъг. Ема продължаваше да носи създанието, увито в якето на Розуел. То явно нямаше нищо против, само от време на време наместваше главичката си на рамото й и беше все така мълчаливо.
Щом стигнахме до хълма, издигнат над бунището, посегнах да го взема от нея.
— Не можем да отидем всички, просто няма смисъл. А и мама и татко ще се побъркат, като видят, че и двамата ни няма. Мисля, че трябва да се прибереш у дома.
Ема отстъпи назад, стисна по-силно създанието в прегръдката си и тръсна глава.
— Не. Идвам с теб. — По лицето и шията й беше полепнала пръст. Имаше вид на избягала от затвор или от лудница.
Стоях там и я гледах. Винаги беше успявала да постигне всичко, което искаше. Винаги. Беше с мен през целия ми живот.
— Не можеш. Няма смисъл да идваш и може да е много опасно.
Ема приближи отново към мен.
— Чуй ме. — Нещото в ръцете й започна да мърда и да скимти и ми се стори, че тя го притиска прекалено силно. — Посветих години на една-единствена цел — да се уверя, че няма да умреш.
— Никога не съм те молил за това. Не е трябвало да го правиш, да се грижиш за мен на всяка моя стъпка. Трябваше да имаш собствен живот.
— Знам. Чуй ме. Когато е трябвало да правя избор между теб и нещо друго, винаги съм избирала теб. Не съм сигурна, че изборът ми винаги е бил правилен, но това е било без значение. Аз сама съм вземала решенията си. Аз. Ти не си ме карал да правя нищо. Аз те избрах и не съжалявам за това.
Стояхме в мрака в подножието на хълма. Розуел и близнаците се бяха отдръпнали леко встрани. Спорът беше само наш, между Ема и мен. С нея си говорехме така в тъмнината през целия ми живот. Работата е там, че понякога не си даваш сметка колко много лъжат хората с лицата си, когато говорят. Гласът на Ема беше винаги искрен, прям, най-откровената и истинска част от това, което казваше. Беше плашещо да чуя в момента колко много наистина означавам за нея.
Погледнах към нея и казах:
— Моля те, Тейт е тръгнала към къщи — може би вече е там — и не знам какво ще направи, когато разбере, че ни няма. Мисля, че ще тръгне да ни търси и ти трябва да я спреш. Дръж я далече от парка, далече от гробището. Ако се намеси, ще бъде истинска катастрофа.
Ема не каза нищо, но след секунда кимна и позволи на Розуел да вземе създанието от ръцете й.
— Ема — казах аз. — Благодаря ти.
Тя се надигна на пръсти и ме целуна по бузата.
— Само се прибери у дома, става ли?
После се обърна и тръгна към улица „Уелш“. Гледах я как минава покрай детската площадка, с наведена глава, без да се обръща назад. Знаех, че плаче, но нямаше какво да направя, освен да продължа напред. Прескочихме оградата и аз ги поведох към подножието на хълма, извадих кухненския нож и го забих в пръстта, за да отворя вратата към Дома на мизерията.
В преддверието момчето с униформата на лакей ме попита за картата и аз му казах, че нямам такава. То ме погледна неодобрително, а аз му обясних най-любезно, че може да върви на майната си. Зад мен близнаците се оглеждаха невярващо из коридора. Розуел явно беше останал напълно без думи, което не беше изненадващо, като се имаше предвид, че държеше скимтящото, гърчещо се и разлагащо се бебе, което допреди час беше мъртво.
19
Сенатор Маккарти — човекът, който е начело на кампанията за разкриване на комунистически шпиони сред елита на Щатите през 50-те години на ХХ век. Цялото движение носи неговото име, „маккартизъм“. — Б. пр.