Подозренията убиват

Стюард Уудс Подозренията убиват

1

Болката се беше загнездила дълбоко в гърдите на Стоун Барингтън. Напомняше ту на сърдечна болка, ту на дископатия. Почувства я за първи път в началото на миналата зима, когато Арингтън Картър му се обади по телефона и сложи край на връзката им. Сега вече тя беше омъжена за друг мъж, живееше в неговата къща и гледаше неговия син. Не можеше повече да се вижда с нея, освен заедно със съпруга й; но не можеше да мисли за нея, без да изпитва болката.

Не му се вярваше, че болката ще се запази до следващата пролет. Тя обаче не минаваше. Нещо повече — изостряше се. Той се срещаше по няколко пъти седмично с Дино, винаги в ресторанта на Илейн. Дино му беше най-близкият приятел. Е, не точно. И Илейн му беше приятелка и вечерите с нея и Дино в ресторанта й бяха единствените светли мигове през седмицата. Адвокатските му ангажименти напоследък бяха отегчителни — влачеше едно дело за нанесени телесни повреди, едно кокалче, което му бяха подхвърлили „Удман и Уелд“ само защото по него нямаше толкова месо, че да храни фирма с тридесет съдружници и още стотина сътрудници. Готвеше се за процес, защото очакваното споразумение между страните така и не се осъществи. Отчайващо. Всичко беше отчайващо. И така, болката продължаваше да се обажда, успокояваше я единствено с бърбън. Напоследък доста редовно я смекчаваше с бърбън. Сега пак беше в ресторанта на Илейн, седеше с Дино на маса номер 5 и си поръчваше поредната доза обезболяващо.

— Хайде да отидем на един купон — предложи Дино.

— Там ще си вземеш поредната чаша.

— Нямам ищах за купон на ченгета — отвърна Стоун.

— Не става дума за купон на ченгета.

— Ти нямаш познати, които да не са ченгета — отсъди Стоун.

Дино успя да привлече погледа на келнера и му даде знак, че иска сметката.

— Познавам всякакви хора — каза.

— Кажи ми поне двама, които да не са полицаи или мафиоти.

— Не става дума и за мафиотски купон — избягна отговора Дино.

— Кой организира партито?

— Дава го помощник на окръжния прокурор. — О, в такъв случай ще трябва ние самите да си носим пиене.

— Казва се Мартин Б-р-у-ъ-м — произнесе той буква по буква, — Бруъм. Мисля, че има доста парички.

— Не се ли занимаваше той с процеса на Данте? — Данте беше гангстерски бос; неговият процес се очертаваше като най-важния след този на Готи.

— Днес следобед съдът е произнесъл присъдата на Данте.

— Нямам представа.

— Не следиш ли вече новините?

— Не особено.

— Купонът е в чест на присъдата.

— Как така не го познавам този Бруъм?

— Може би защото той се върти в по-отбрано общество от твоето. И се среща с изпаднали адвокати само в съда.

— Ти кого наричаш изпаднал адвокат?

— На тази маса колко адвокати има?

— Аз не съм пропаднал адвокат, а просто се занимавам с пропаднали дела. Това са съвсем различни неща.

— Както кажеш — отвърна Дино, стана от стола и взе шлифера си. — Хайде да се махаме оттук.

— Хич не ми се иска — изпъшка Стоун.

— Е да, на теб не ти се иска да правиш нищо, отчаян проклетник. Не мога да те понасям повече такъв! Ако сега не си облечеш шлифера и не тръгнеш веднага с мен, да знаеш, че просто ще те застрелям. И никой няма да ме подведе под отговорност, защото ще съм извършил съвършено оправдано убийство.

— Е, добре — съгласи се Стоун, стана неохотно от масата и взе връхната си дреха. — Но само една чаша, ако оня тип предлага прилично пиене, след това изчезвам оттам.

Апартаментът се намираше в квартала Ист Сикстиз, мезонет, който определено надхвърляше представата за жилище на един помощник окръжен прокурор.

— Ти се оказа прав — каза Стоун, след като оставиха шлиферите си на една прислужница. — Явно има парички човекът. Само картините по стените в тази стая струват поне един милион долара.

— Ти какво, да не си му застрахователен агент? — прошепна Дино. — Защо не се опиташ просто да си прекараш добре?

— Кажи ми нещо повече за този тип — каза Стоун.

— Вървят разни приказки, че се готви за главен помощник на окръжния прокурор, а също и че ще се кандидатира за титулярното място, ако старият прокурор реши някога да се оттегли.

— Ще остарее, докато чака това да стане — отбеляза Стоун.

Един хубав мъж на около четиридесет години забеляза Дино и прекоси помещението, придружен от висока блондинка, облечена в костюм от „Шанел“.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Дино — каза, докато се здрависваше. — Нали си спомняш Дана?

Жената подаде ръка на Дино.

— Кой е този господин? — попита тя, като погледна Стоун.

— Това е Стоун Барингтън, Дана. Стоун, да ти представя Мартин и Дана Бруъм.