Стоун й подаде чаша с вино, тя я разклати, вдъхна аромата и го опита.
— Чудесно е, италианско ли е?
— „Мондави шардоне“ реколта ’94. Не всичко хубаво е италианско.
— Мондави е италианско име — самодоволно каза тя.
— А тъй като стана дума за италианци, татко те кани да дойдеш утре в Бруклин на вечеря.
— Ще ми бъде приятно. Кои ще присъстват?
— Мери Ан ще дойде, за Дино не съм сигурна. Ще минеш ли да ме вземеш от къщи към шест часа?
— Разбира се.
— В колко часа ще даваш показания пред съдебните заседатели? И за какво ще даваш показания?
— Ще свидетелствам, че не съм убил една жена.
— А това истина ли е?
— Да.
— Е, слава Богу.
Вечеряха фетучини със сос от сирене, грах и сметана.
Стоун одобри кулинарните й способности. А самата тя му харесваше все повече и повече. Вярно, че на моменти проблясваше нейната стоманена твърдост, но тук, в неговата кухня тя бе мека, забавна и мила. И наистина знаеше да готви!
— Искаш ли от сладкишите на Росария? — попита го, след като приключиха с макароните.
— Да, но само ако преди това се обадиш на „Бърза помощ“ да пратят линейка — отвърна Стоун. — Макарони със сос и сега десерт — все едно си инжектирам холестерин във вените.
След като приключиха вечерята, я заведе в горната спалня. Последва същият подробен оглед като в хола.
— Много мъжка е — произнесе се тя.
— Нали е на човек с мъжки наклонности — припомни й Стоун.
— Вече имам представа за това — каза тя, разкопча колана на панталоните му и ги пусна да се свлекат на пода.
— А, май останах без панталони — престори се на изненадан.
Последва същата операция със слиповете му.
— Точно така те харесвам — каза тя.
— Не ми се вярва тази вечер да имам… проблеми.
Разкопча блузата й и я целуна по гърдите.
— Сигурна съм.
59
На сутринта Стоун и Бил Егърс се срещнаха пред съдебната палата и се насочиха към заседателната зала.
— Дай да причакаме тук Марти Бруъм — предложи Егърс и двамата се настаниха на една от пейките в коридора.
— Сигурен ли си, че трябва да направим това? — попита Стоун.
— След като вчера той не пожела да говори с мен по телефона, не виждам друг начин.
— Е, както кажеш.
— Снощи вечеряхме с Едуардо Бианки — подхвърли Егърс, — Засипа ме с въпроси за теб.
— Така ли? И какви бяха въпросите?
— Такива, каквито биха интересували един бъдещ тъст.
Стоун премълча, но се почувства малко неудобно.
— Интересуваше се за детството и образованието ти, за финансовото ти положение, за перспективите в кариерата ти.
— Какво отговори?
— Истината, разбира се. Не мога да лъжа такъв човек.
— Той как реагира?
— Много интересно, познавам Едуардо не от вчера, но снощи за първи път чух от устата му да излезе положително мнение за някого. Естествено, той е много сдържан и възпитан, така че не съм слушал от него и отрицателни съждения. Но, повярвай ми, снощи останах много изненадан.
— От това, че някой може да има положително мнение за мен ли?
Егърс се засмя.
— Та това е Едуардо, а не някой си. Не се впечатлява лесно.
На Стоун му се искаше да задълбочи разговора по темата, но забеляза, че идва Мартин Бруъм, заобиколен от репортери.
Егърс стана на крака, Стоун не помръдна от мястото си.
— Добро утро, Марти — извика Егърс, без да се притеснява от репортерите. Протегна ръка към Мартин и той се видя принуден да се здрависа.
— Добро утро, Бил, ще те помоля да ме извиниш…
— Марти, като чух, че имаш намерение да изпратиш призовка на Стоун, реших да ти спестя този труд и го доведох да го разпиташ пред съдебните заседатели — каза Егърс и кимна с глава към Стоун.
Едва тогава той стана от пейката, протегна ръка на Бруъм и задържа неговата известно време.
— Добро утро, господин Бруъм — ясно и високо заговори Стоун, за да го уловят добре всички репортерски магнетофони. — Явявам се в съда доброволно, за да отговоря на всички ваши евентуални въпроси относно връзките ми със Сюзан Бийн и действията ми през нощта на нейното убийство. Дали ще можете да започнете днес първо с мен?
Бруъм направи усилие да скрие смущението си.
— Аз… ъъ… ще видя какво мога да направя, господин Барингтън. Оценявам желанието ви да свидетелствате доброволно.
— Настоявам да бъдат изслушани показанията ми. — Стоун продължаваше да не пуска ръката на Бруъм. — Не сте забравили нали, още преди време ви заявих, че с радост ще ви окажа всякакво съдействие.
— Да, да — каза Бруъм и успя да измъкне ръката си.
— Ако изчакате тук, господин Барингтън, ще се опитам да ви повикам възможно най-скоро.