— Не е ли истина това, че преди няколко години сте се срещнали в един бар, завели сте я в дома си и сте я прелъстили?
— Вече изложих цялостно спомените си за запознанството ми с госпожица Бийн. Нямам какво да добавя към тях.
— Прелъстихте ли я?
— Повторен въпрос, повторен отговор.
Преди да зададе следващия въпрос, Бруъм се обърна с лице към съдебните заседатели.
— Не е ли истина това, че в момент на сляпа ярост вие сте убили Сюзан Бийн?
— Не е истина. Не съм я убил и не съм я наранявал по какъвто и да било начин — отговори спокойно Стоун с поглед към съдебните заседатели.
Бруъм си пое дълбоко дъх, повдигна се на пръсти и извиси глас:
— Не е ли истина…
— Да, истина е — прекъсна го Стоун, — истина е, че преди малко, в разговор по телефона лейтенант Бакети, началникът на детективската служба на 19-ти участък ме информира, че имат нов главен заподозрян като извършител на убийството на госпожица Бийн и в момента полицията го издирва.
Бруъм въздъхна шумно и задавено изпъшка:
— Какво?…
— Лейтенант Бакети назова пред мен като главен заподозрян лицето Том Дийкън, началник на детективската служба към кабинета на окръжния прокурор.
Този път Бруъм вече направо онемя. Стоеше пред съдебните заседатели с отворена от изненада уста, лицето му бързо побледня. Успя да си поеме дъх и каза:
— Свободен сте, господин Барингтън.
— А не бихте ли искали, господин Бруъм, да ви запозная с доказателствата, които свидетелстват срещу Дийкън?
— Свободен сте! — изкрещя Бруъм.
Стоун стана от банката и напусна залата. В коридора Бил Егърс се втурна да го посрещне.
— Казвай бързо — нетърпеливо попита той. — Как мина?
Преди да му отговори, Стоун видя зад гърба на Егърс приближаващите Том Дийкън и Майкъл Кели.
— Извини ме, Бил — каза на Егърс и се обърна към седящия наблизо полицай Тим Райън: — Тим, би ли ми услужил с белезниците?
Райън мълчаливо свали от пояса си белезниците и му ги подаде.
— Предстои ми да извърша арест — каза му Стоун. — Искаш ли да ми помогнеш?
— Разбира се, Стоун — отвърна с готовност Райън.
— Познаваш ли Дийкън и Кели?
— Да.
— Аз поемам Дийкън, а ти — Кели.
— Дадено.
С белезниците в лявата си ръка, Стоун се насочи към Дийкън с протегната дясна ръка.
— Здравей, Том.
Дийкън видимо се изненада, но протегна ръка на Стоун.
Стоун я пое и задържа малко, точно колкото да щракне белезниците на китката му.
— Арестуван си за убийството на Сюзан Бийн — каза и още преди Дийкън да реагира, извъртя ръката му зад гърба, притисна го до стената и закопча с белезниците и двете ръце. След това го обърна с лице към себе си, извади пистолета му от кобура и взе от вътрешния джоб полицейското му удостоверение. — Това повече няма да ти трябва.
Глухо тупване зад гърба му накара Стоун да се обърне. Мик Кели беше проснат разкрачен по очи върху мраморния под, а надвесеният над него Тим Райън му поставяше белезниците.
— Вземи му пистолета и значката, Тим — нареди Стоун, — и прочети и на двамцата правата им. Ще се обадя за подкрепление.
След това избута Дийкън да седне на пейката и се обади на Дино.
— Ало?
— Тук е Стоун. Току-що арестувах заподозрения.
60
Течеше обичайното вечерно дежурство пред входа на жилищния блок, когато Джеф Баниън забеляза приближаващия по улицата голям мерцедес на Хауърд Мензиес. Двете предни места бяха заети. Джеф проследи с поглед как колата спря пред навеса, един познат на вид човек слезе от шофьорското място и тръгна към него. Не можа обаче да разпознае веднага Петер Хаусман, племенника на господин Мензиес. По някакъв необясним начин на Хаусман беше поникнала буйна коса.
— Веднага се връщам — каза младежът със силен акцент. — Няма нужда от обаждане, господин Мензиес чака мен.
— Много добре — отвърна Джеф. После хвърли отново поглед към улицата и забеляза, че един униформен от пътната полиция лепи наред бележки за глоби на неправилно паркираните автомобили. Бързо отвори вратата на мерцедеса и се настани зад волана. — Моля да ме извините, господине — обърна се към непознатия мъж на съседната седалка, — но се налага да преместя колата, един полицай лепи глоби.
— Добра идея — каза мъжът. — Много готина кола, а?
— О, да — съгласи се Джеф, маневрирайки. — Само да изчакам да се махне ченгето.
— Искаш ли да я купиш? — попита го мъжът.
— Разбира се — засмя се Джеф, — запиши ми я на сметката.
— Не мога да го разбера този Мензиес — продължи пътникът. — Няма и две седмици, откакто му я продадохме, а той сега иска да ни я върне.