— С Хърбърт Мителдорфер, капитане — отговори Дино, като сви рамене към Стоун, озадачен от хладното посрещане.
— Почакайте малко — каза мъжът и вдигна слушал ката на един телефон, закрепен на стената на коридора.
— Джонсън? Доведи Хърби Мителдорфер в първа приемна долу, дошли са му гости. — Върна слушалката на място и ги поведе по коридора към друга затворена врата.
— Мителдорфер ваш подопечен ли е? — попита Дино.
— Аха.
— Дали случайно не е бил извън затвора снощи?
Капитанът спря пред една врата.
— Той снабдява канцеларията с всичко необходимо; излиза да пазарува в града и винаги се прибира в затвора до 17 ч.
— И вчера ли?
— И вчера.
Капитанът отключи, въведе ги в стаята и тресна вратата зад гърба им.
Дино се настани на един метален стол и опря лакти на масата.
— Какво му става на този тип? — попита. — Хубавичко посрещане на хора от нюйоркската полиция, а?
— Ти не прочете ли името му, изписано на идентификационната карта? — попита го Стоун.
— Не.
— Казва се Варковски — осветли той приятеля си.
— Вар… — Дино запъна по средата на името.
— Пиши ни късметлии, ако успеем да се измъкнем оттук, без да ни натресат някоя присъда — каза Стоун.
Минаха повече от десет минути, преди да се отвори вратата и един надзирател да въведе в стаята невисок, слаб човечец.
— Не се притеснявай, Хърби — каза надзирателят, — след като свършите, излез и заключи вратата след себе си — и подаде един ключ на затворника.
Хърбърт Мителдорфер беше висок не повече от 170 см, с оплешивяло теме и побеляла над слепоочията коса. Беше късо подстриган, нямаше я вече онази буйна и ситно къдрава грива от спомените на Стоун.
— Е — погледна затворникът към Стоун и Дино, — на какво дължа тази чест?
— Седни — нареди му Дино. — Искаме, да ти зададем няколко въпроса.
— Май четох във вестниците, че, уви, сте подали оставка, господин Барингтън — каза Мителдорфер, докато сядаше. — Сега така ли си прекарвате времето — правите посещения на затворници?
— Само по специални поводи — отвърна Стоун. — Както разбирам, ти си станал доверено лице тук.
— Още от втората година след влизането ми в затвора — поясни Мителдорфер. — Такъв тип съм аз, внушавам доверие.
— Къде беше снощи, Хърбърт? — обади се Дино.
Мителдорфер избухна в смях, а Стоун едва се сдържа да не се засмее заедно с него.
— Както вие бихте се изразили, за снощи имам наистина желязно алиби — заяви затворникът.
— Така ли? Алиби за какво?
— Това вие ще кажете. Нямам представа защо сте дошли тук.
— Разкажи ми как мина вчерашният ти ден.
— Лесен въпрос. Станах в шест часа, взех душ, закусих и отидох на работа. Прекъснах за четиридесет и пет минути, за да обядвам, после продължих работата си.
Приключих в четири и половина и до вечерята в шест написах няколко писма и гледах телевизия. След като вечерях, четох два часа в библиотеката, после се прибрах в килията си и четох, докато заспах.
— Вчера изпълнявал ли си някакви поръчки извън затвора? — попита Дино.
— Това вече го казах — отвърна Мителдорфер.
— Колко време си в този затвор?
— Скоро ще станат дванадесет години.
— Значи ти предстои да се явиш на изслушване пред комисията, за да те пуснат под гаранция, така ли?
— Да.
— Е, ако не искаш да дойда тогава и да предупредя заседателите, че не си се променил кой знае колко отпреди, най-добре ще е да започнеш да отговаряш на въпросите ми малко по-охотно.
— Моите извинения — отговори дисциплинирано Мителдорфер. — С удоволствие ще отговоря на всеки ваш въпрос.
— Често ли излизаш извън затвора?
— Един-два пъти седмично, в зависимост от събраните поръчки.
— Какви поръчки изпълняваш?
— Купувам всякакви канцеларски материали и каквото е нужно за офиса. Посещавам магазините за компютри. Понякога ми се разрешава да си правя лични покупки.
— Какво пазаруваш за себе си?
— Купувам си бельо и чорапи, батерии за транзистора, по някоя нова четка за зъби. Понякога си вземам и от любимия ми сладолед „Хаагендас“, тук не ни сервират такива неща.
— Имаш ли син?
— Не.
— А други роднини от мъжки пол, които да са доста по-млади от теб?
— В тази държава — не.
— А къде?
— В Германия — там имам племенник, син на сестра ми.
— На колко е години?
— Мисля, че на около тридесет. Виждал съм го един единствен път, когато гостувах на сестра си. Тогава той беше съвсем млад.
— Как се казва?
— Ернст Хаусман.
— Идвал ли е някога в САЩ?
— Не. Със сестра ми разговаряме по телефона няколко пъти годишно. Предполагам, че щеше да ми каже, ако синът й е идвал тук.