— Казвам се Барингтън — каза Стоун. — Идвам при госпожица Бъкминстър.
Мъжът вдигна слушалката на домофона, уведоми за пристигането на Стоун и после му каза, че може да се качи горе.
Стоун веднага позна мъжа в асансьора:
— Добър вечер, Анди — каза му, след като вратата се отвори, — Тази униформа ти отива.
— Благодаря много — отвърна Андерсън. — Дали пък няма да направя кариера, ако си сменя професията?
— Мик къде е?
— Отвън на улицата — сигурно си похапва кнедлички.
— Не бих се учудил, ако е така.
— Мислиш ли, че оня тип те е проследил?
— Ако е успял да го направи, значи много го бива. Аз не можах да го забележа.
— Дано да е успял. Много ми се ще да го спипаме.
— От твоите уста в Божиите уши.
— Готово, стигнахме най-горе, на шестнадесетия етаж.
Вратите на асансьора се отвориха и Стоун пристъпи в малкото антре.
— Внимавай, Анди — каза и натисна звънеца.
12
Отвори му облечен в черен костюм иконом.
— Добър вечер, господин Барингтън — приветства го той. — Аз съм Уилям. Моля да ме последвате. — Преведе го през една дълга галерия с хубави картини, след което го въведе в просторна и красиво обзаведена всекидневна. — Седнете, моля — каза Уилям.
— Госпожица Бъкминстър е в кухнята, след миг ще се присъедини към вас. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
Стоун му подаде пазарската чанта.
— Тук има изстудена бутилка шампанско и една бутилка червено вино. Ще ви помоля да отворите бутилката червено, за да подиша, а за нас да донесете шампанското и чаши.
— Веднага, господин Барингтън — поклони се Уилям, пое чантата и се запъти към кухнята.
Стоун бавно разгледа картините. За първи път в живота си виждаше такава богата колекция в частен дом.
Голяма картина на Моне с водни лилии заемаше по-голямата част от едната стена. Подредени в редици картини с по-малки размери покриваха почти изцяло другите стени. Стоун разпозна произведения на Пикасо, Мане, Брак, Дейвид Хъкни и Люсиен Фройд. „Божичко — не се сдържа и промърмори гласно Стоун. — Не бих искал да отговарям за застраховката им.“ Една картина досами камината прикова погледа му и той откри в нея познатата от детството му творба на собствената му майка „Парк Вашингтон скуеър“. Остана дълго пред нея, запленен от майсторството на четката и играта на светлините. „Тук си в добра компания, майко“ — каза пак сам на себе си.
— Стоун!
Обърна се и видя идващата с протегнати към него ръце Сара Бъкминстър. Беше облечена в семпъл панталон и копринена блуза. Стоун я прегъна и целуна. Тя го отдалечи малко от себе си и го огледа.
— Боже мили, с годините си станал по-хубав.
Стоун се смути:
— А ти — още по-красива.
Тя се обърна с лице към картината на Матилда Стоун и закачливо му смигна:
— Знаех си, че ще я откриеш веднага.
— Да ти кажа, за последен път съм я виждал… знам ли, да съм бил единадесет-дванадесетгодишен. — Направи широк жест с ръка и попита: — И кой притежава всичко това?
— Джек и Хилъри Бийкън — отговори Сара. — Той е изпълнителен директор на компанията за безжични телефони „Селтел“. Известна ли ти е?
Стоун кимна утвърдително.
— Всъщност дори използвам техни апарати и съм много доволен от качеството им.
— Притежават една от най-добрите частни колекции живопис в Америка. Не си мисли, че си видял всичко — имат още неща в този огромен апартамент от седемнадесет стаи, а и доста картини са дадени под наем на разни музеи.
— Поразяващо!
В този момент Уилям внесе върху поднос бутилката „Круг“, два изящни бокала за шампанско, малко сандвичи и още нещо, загърнато в салфетка.
— Ела да поседнем — покани го Сара и го привлече към дивана пред веселия огън на откритата камина.
Уилям наля шампанско в чашите и кимна с глава към салфетката върху подноса:
— Предполагам, че е ваш, господин Барингтън?
Стоун трепна.
— Може би това е нещо за мен? — усмихна се Сара.
— Опасявам се, че грешиш — отвърна Стоун. — Шампанското е за теб.
— Уилям — каза Сара, — двамата с Марта сте свободни. По-нататък ние с господин Барингтън ще се справим сами.
— Ако имате нужда от нас, позвънете ни, госпожице Бъкминстър — поклони се Уилям.
— Не бих си позволила, чувствайте се свободни с Марта.
— Благодаря ви, госпожице. Лека нощ. Лека нощ и на вас, господин Барингтън.
— Лека нощ, Уилям, благодаря за… — кимна Стоун към салфетката от подноса.
Икономът излезе и ги остави насаме.
— Така, умирам от любопитство да разбера какво се крие под салфетката — каза Сара.