— Дийкън твърди, че съм я познавал. Твърди, че тя била помощничка на Хейвърти по време на процеса срещу един мой клиент. Аз наистина съм виждал помощничката на Хейгърти в съда, но не си спомням нищо за нея. Освен това Дийкън твърди, че тя е посещавала често този ресторант, че една вечер аз съм излязъл с нея оттук и съм спал с нея. И за това нямам спомен, а мисля, че бих се сетил, ако такова нещо ми се беше случило наистина.
— А не си ли спомняш да си я виждал тук, на бара? Нито веднъж?
— Не — отговори Стоун. — Има и нещо друго много странно. Илейн също не си я спомня, а тя прекарва тук доста повече време от мен.
— Е, да, предполагам, че е така.
— Обаче Илейн си спомня Джийн Мартинели, спомня си, че една вечер я е изгонила от ресторанта, защото била пияна. Доколкото разбирам, именно Мартинели е в основата на теорията на Дийкън, почиваща върху неоснователните догадки.
— Стана почти година, откакто Мартинели не е на работа при нас — произнесе Бруъм, — но иначе не ме учудва, че се е раздрънкала пред Том. Преди време двамата бяха доста близки; предполагам, че тя първа му се е обадила.
— Имаш ли други въпроси към мен? — попита Стоун.
Бруъм сви рамене.
— Хайде, Мартин — подкани го Стоун, — ще ми се да свършим с това още сега.
— Според теб кой я е убил? — попита Бруъм.
Тук се намеси Дино:
— Според нас това е един тип, когото ние със Стоун арестувахме преди доста години, но все още не можем да го докажем с абсолютна сигурност. Станаха и други две убийства. През нощта, когато умря Сюзан Бийн, беше убита и Алма — секретарката на Стоун, на следваща — вечер — една жена, която живее в съседство с къщата на Стоун в Търтъл бей.
— Това ми е известно — каза Бруъм. — И ти смяташ, че всички тези убийства са свързани със смъртта на Сюзан ли?
— Убиецът е единственото общо в тях — обясни Дино.
— Според нас през нощта на убийството на Сюзан някой е проследил Стоун от неговата къща до вас, а после е проследил Стоун и Сюзан до нейния блок. Влязъл е в апартамента й, след като е видял Стоун да излиза. Смятаме, че престъпникът все още се е намирал в сградата в момента на завръщането на Стоун от ресторанта. Когато пристигнала патрулната кола обаче, вече е бил извън блока. Аз пристигнах там десет минути по-късно. Стоун беше съобщил за убийството на телефон 911.
— Да, да, зная това — каза Бруъм.
— Имаш ли други въпроси към мен, Мартин — попита още веднъж Стоун, стараейки се гласът му да не звучи прекалено предизвикателно.
— Сега не ми идва нищо друго на ум.
— Ако у теб възникнат евентуални въпроси, с удоволствие ще дойда с адвоката си в твоя кабинет, за да ти отговоря — добави Стоун.
— Оценявам тази твоя готовност.
— Обаче — продължи Стоун, — ако започна да чета в пресата, че аз съм заподозрян в убийство, ще бъда наясно, че това е дело на Дийкън, и без колебание ще отида при стария окръжен прокурор, познавам го от доста години. — Последното му твърдение си беше самата истина.
— Не вярвам да се стигне дотам — каза Бруъм, — но смятам, че ти е ясно — намери ли Дийкън несъответствия и празноти в показанията ти, ще ни се наложи да си говорим отново с теб.
— В показанията ми няма никакви дупки, защото представляват чистата истина — каза Стоун.
В този момент донесоха вечерята и тя ги спаси от притеснението да продължават този разговор. Дана Бруъм бързо смени темата.
— Вие не сте ли художничката, чиято изложба ще бъде открита в галерията на Бергман? — попита тя Сара.
— Да, аз съм. — отвърна Сара. — Откриваме я през следващата седмица. Мога ли да ви изпратя покана?
Дана веднага извади от чантичката си визитна картичка и я подаде.
— Виждала съм някои от вашите по-ранни работи и ще ми бъде много приятно да се запозная с последните ви картини. Бихте ли — ми казали нещо за тях?
— Ще представя моя „Тоскански цикъл“ — отговори Сара. — Последните шест години живях там и събрах нарисуваните пейзажи, натюрморти и портрети на хора от областта Кианти. — О, много обичам тази част от Италия.
Към масата им се приближи един келнер и прошепна нещо в ухото на Дино. Лейтенантът стана от масата, за да отговори на телефонното повикване. Докато говореше, Стоун не можа да прочете нищо по безизразното му лице. Когато се завърна на масата, всички впериха очи в него.
— Позвъниха ми от управлението — обясни Дино.
Имаме заподозрян, но проверката е показала, че има желязно алиби.
— Жалко — каза Бруъм. — За кого става дума?
— Казва се Мителдорфер. Преди дванадесет години ние двамата със Стоун го пратихме в затвора за убийството на жена му.
— Какво ви подтикна да го заподозрете?