— Точно така, направи го. Искаш ли да ти намеря човек, за да ти върши секретарската работа? Мога да говоря с началника на нашия личен състав.
— Благодаря ти, ще ти бъда задължен — съгласи се Стоун. — Но не я изпращай тук днес.
— Добре. Още веднъж — много съжалявам, Стоун. Приемай нещата по-спокойно.
— Благодаря ти, Бил — каза Стоун и затвори телефона. Вместо да бъде окрилен от постигнатото споразумение, той се усещаше силно потиснат. За дванадесет часа бяха убити две негови познати, на едната от които държеше особено много. Придърпа телефонния секретар и записа ново съобщение: „Аз съм Стоун Барингтън. Днес няма да бъда в офиса. Ако ми оставите съобщение, ще ви се обадя утре.“
Изкачи се с тежка стъпка до жилището си, изключи телефоните и рухна изнемощял на леглото.
5
Стоун се събуди по здрач. Облече се с панталони в защитен цвят, риза и мокасини, след което отиде в кухненския бокс и си приготви чай с пълна лъжица мед. Слезе с чашата в ръка в кабинета си на долния етаж и се настани в едно от креслата, обърнати към градината. Чу звънеца от входната врата и се протегна към домофона до креслото.
— Кой е?
— Дино.
— Качвай се, аз съм в кабинета — каза Стоун и натисна копчето, с което се отваряше входната врата.
Дино се появи след малко, съблече сакото си и го хвърли върху дивана… — Здравей. Искаш ли чаша чай?
— Искам чаша скоч — натърти Дино.
— Сипи си.
Дино отвори скритото зад ламперията малко барче, приготви си чаша уиски с лед и се настани на креслото до Стоун.
— Няма ли да светнем? — попита Дино.
— Здрачът ми е приятен — отвърна Стоун, — нека да поседим малко така.
— Сега как се чувстваш?
— Като човек, когото са нашибали здравата с бейзболна бухалка.
— Ходи ли до болницата?
— Да, наистина беше Алма. Извинявай, забравих да ти се обадя и да ти кажа.
— Някакъв гражданин е намерил дамската й чанта, захвърлена в кофа за боклук на няколко пресечки от тук. В нея има над стотина долара и кредитни карти.
— Нищо ли не е взето?
— Можем само да гадаем.
— Изглежда безсмислено.
— Зная.
— Беше много жизнерадостен човек — произнесе замислено Стоун. — Дори и в дните, когато ме сполитаха куп неприятности, тя приемаше нещата много спокойно и винаги успяваше да ми вдъхне кураж, да ме ободри.
— Много приятна жена беше — съгласи се Дино. — Винаги съм я харесвал.
Седяха смълчани и наблюдаваха как тъмата поглъщаше градината и се запалваха светлините на къщите зад нея, от другата страна на залива Търтъл бей.
— Стоун — обади се по едно време Дино.
— Да?
— Виждаш ли някаква връзка между двете убийства?
— Знаеш ли, и аз разсъждавах върху този въпрос.
Май съм единствената връзка помежду им.
— И на мен ми хрумна това — каза Дино. — Хайде да поразмислим — има ли ти някой такъв зъб, че да е готов да убива твои познати?
— Не се сещам за подобен човек.
— Нито пък аз.
— Не е възможно да са свързани — каза Стоун. — Просто става дума за ужасно, случайно съвпадение.
— Мисля, че си прав, но съм длъжен да взема предвид и другата възможност.
— Зная.
— Това винаги тегне като дамоклев меч върху всяко настоящо или бивше ченге.
— Кое?
— Другата възможност — отвърна Дино с тежка въздишка. — Мисълта, че някой, когото си пипнал и пратил зад решетките, ще се върне да те преследва, да ти го върне тъпкано. Това според мен е най-големият кошмар на всяко ченге. След страха да не бъде убит при изпълнение на служебния дълг, разбира се.
— Не бях се замислял върху това досега.
— За какво си говорихте със Сюзан Бийн снощи, Стоун? Досега не стана дума за разговора ви.
— Обичайните приказки по време на първа среща — отговори Стоун. — Какво работиш? Откъде си? Ей такива неща. Не изглеждаше да е във възторг от работата си.
— Защо така?
— Каза ми, че мисли да напусне работата си в Окръжна прокуратура.
— На мен пък Мартин Бруъм ми каза снощи, че имало добри възможности да се издигне, да направи кариера.
— Същото ми спомена и тя, но май кариерата нямаше особено значение за нея. Струва ми се, че беше сериозно разочарована от системата, не й харесваше начинът, по който е била принудена да работи.
— Какво по-точно имаш предвид?
— Не зная, просто тя каза така. Нямахме време да навлезем в подробности. Нали знаеш как става с идеалистично настроените хора, Дино — доста от тях не могат да се примирят с нещата, които виждат отвътре в системата. Трябва да си доста дебелокож, за да не ти прави впечатление всеки ден.
— Да, и на мен в началото ми беше много терсене.