Сега осъзна, че не е бил прав; това не беше единствената му грешка от детството, но може би последната, която бе открил. Би предпочел да се бе въздържал от откритието, че тъмнината не е тъмнина. Никога през живота си не бе попадал в такъв мрак. Като се изключи усещането за стола под него, той би могъл да се носи из някаква лъвкрафтска28 космическа бездна, без никаква светлина. Анди вдигна ръка и я размаха пред очите си. И макар да усети как дланта леко докосна носа му, не можа да я види.
Свали ръката си и отново сграбчи дръжката на стола. Сърцето му блъскаше в гърдите бързо и насечено. Отвън някой дрезгаво извика: „Ричи! Къде си се дянал?“ И Анди се сви на стола, сякаш му се бяха скарали. Облиза устни.
„Трябва да дойде до една-две секунди — помисли си той, но някаква изплашена частица от съзнанието му, която отказваше да се вслуша в здравия разум, попита: — Колко са дълги една-две секунди или една-две минути в пълна тъмнина? Как се измерва времето в пълна тъмнина?“
Отвън, отвъд неговия „апартамент“, нещо се прекатури и някой извика от болка и изненада. Анди отново се сви и разтреперан, простена. Не му хареса това. Не беше на хубаво.
„Добре де, и да им отнеме повече от няколко минути, за да го оправят — да включат отново бушоните или каквото е там, — те ще дойдат и ще ме изведат. Ще се наложи.“
Дори изплашената частица от съзнанието му — тази, която беше на път да забръщолеви несвързано — съзря логиката и Анди леко се отпусна. В края на краищата просто е тъмно, това е всичко — просто няма светлина. Не става дума за никакви чудовища в мрака или нещо подобно.
Беше много жаден. Зачуди се дали би дръзнал да си донесе една сода от хладилника. Реши, че би могъл да го направи, ако внимава. Той стана, изтътри се две крачки напред и веднага си одра пищяла в ръба на ниската масичка. Наведе се и го разтърка, а очите му се насълзиха от болка.
Бе също като в детството, когато играеха на „сляпа баба“ — сигурно всички деца я играят. Завързват ти очите с кърпа и тръгваш, а всички останали си умират от смях, ако се проснеш върху някоя табуретка или се препънеш в прага между трапезарията и кухнята. От тази игра можеш да си извлечеш болезнена поука колко малко си спомняш на практика за обкръжението си в някоя, както си мислел, позната къща и колко повече разчиташ на очите, отколкото на паметта си. И може да те накара да се замислиш как, по дяволите, би живял, ако ослепееш.
„Но аз ще се оправя — помисли си Анди. — Ще се оправя, само трябва да съм спокоен и внимателен.“
Той заобиколи ниската масичка и бавно заопипва пътя си през празното пространство на всекидневната, протегнал пред себе си ръце. Странно, колко заплашително може да бъде едно празно пространство на тъмно. „Сигурно точно сега токът ще дойде и ще мога хубавичко да се посмея над себе си. Просто хубавичко ще се…“
— Ох!
Разперените му пръсти се блъснаха в стената и болезнено се огънаха назад. Нещо падна — картината с хамбара и ливадата, която висеше близо до вратата на кухнята, предположи той. Тя изсвистя покрай него в тъмнината със зловещия звук на размахана сабя и изтрополи на пода. Шумът беше стряскащо силен.
Анди застина, стиснал ударените си пръсти, с туптяща болка в единия крак. Устата му беше пресъхнала от страх.
— Хей! — извика той. — Хей, не ме забравяйте, момчета!
Зачака и се ослуша. Не последва никакъв отговор. До ушите му все още долитаха шум и гласове, но вече от по-далече. Ако се отдалечат още, ще остане в пълна тишина.
„Съвсем са ме забравили“ — помисли си той и уплахата му се влоши.
Сърцето му биеше до пръсване. По дланите и челото му изби студена пот и той се сети за случая, когато влезе твърде надълбоко в езерото Ташмор, умори се и започна да се мята и пищи, сигурен, че ще умре… но щом отпусна надолу крака, дъното се оказа там, а водата стигна само до гърдите му. Къде ли беше дъното сега? Той облиза сухите си устни, но езикът му също бе сух.