— Джон?
Той издаде измъчен стон през усмивката.
— Съжалявам, детко. Просто… от тъмното е. Не мога да издържам на тъмно. Напомня ми за мястото, дето ме пъхнаха, когато попаднах в плен.
— Кой те пъхна?
— Конгците.
Чарли беше вече по-близо. Усмивката се стопи от лицето му и той започна да влиза в ролята. „Страх те е. Тебе те е страх, защото конгците са те пъхнали в дупка в земята, след като една от техните мини е отнесла по-голямата част от лицето ти… и са те държали там… и сега имаш нужда от приятел.“
В известен смисъл ролята беше естествена. Оставаше само да се постарае да й внуши, че ужасното вълнение, което изпитваше от тази неочаквана възможност, е ужасен страх. И, разбира се, той наистина се страхуваше — страхуваше се от провал. В сравнение с това изстрелът от дървото с ампулата оразин приличаше на детска игра. Интуицията й беше необикновено остра. Избиваха го горещи вълни от нервното напрежение.
— Кои са конгците? — попита тя, вече съвсем близо. Ръката й мина покрай лицето му и той я сграбчи. Чарли стреснато ахна.
— Хей, не се плаши. Аз само…
— Ох… боли. Причиняваш ми болка.
Точно това е верният тон. Тя също се страхува, страхува се от мрака и от него… но и се тревожи за него. Рейнбърд искаше тя да усети, че е била сграбчена от удавник.
— Прощавай, детко — той поотхлаби ръката й, но не я пусна. — Само… може ли да седнеш до мен?
— Естествено.
Чарли седна и той подскочи при мекото тупване на тялото й върху пода. Отвън, далече, някой викна нещо на някого.
— Пуснете ни да излезем! — моментално изкрещя Рейнбърд. — Пуснете ни да излезем! Хей, пуснете ни да излезем! Тук има хора!
— Стига — дръпна го Чарли разтревожена. — Няма нищо страшно… нали?
Неговият мозък, тази свръхчувствителна машина, прещракваше на високи обороти, пишеше сценария нататък, винаги три-четири реда напред, достатъчно, за да е безопасно, и недостатъчно, за да разруши пламенната спонтанност. Той се чудеше най-вече с колко време разполага, колко остава, докато токът дойде отново. Предупреждаваше се да не очаква и да не се надява твърде много. Беше подпъхнал лоста си под крайчеца на сейфа. Всичко останало щеше да бъде много по-лесно.
— Да, сигурно е тъй — въздъхна Рейнбърд. — Само от тъмното е, нищо друго. Нямам дори един шибан кибрит или… оо, детко, извинявай. Просто се изпуснах.
— Няма нищо. Понякога и татко казва тази дума. Веднъж, като ми поправяше количката в гаража, си удари ръката с чука и я каза пет или шест пъти. Както и някои други работи. — Това определено беше най-дългата й реч, произнасяна някога, в присъствието на Рейнбърд. — Скоро ли ще дойдат да ни изведат?
— Не могат, докато не им заработи пак електричеството — изхленчи той, външно нещастен, а отвътре ликуващ. — Тия врати, детко, са до една с електрически ключалки. Направени са яката да се заключват, ако спре токът. Те те държат в една ши… държат те в клетка, детко. Уж прилича на приятен малък апартамент, но си е затвор.
— Знам — прошепна тя. Той все още държеше ръката й, но Чарли вече не се противеше особено. — Не трябваше да го казваш обаче. Мисля, че те подслушват.
„Те! — помисли си Рейнбърд и го заля буйната радост на триумфа. Той мъгляво съзнаваше, че не е изпитвал толкова силни чувства от десет години. — Те! Тя говори за Тях!“
Почувства как лостът му потъва по-навътре под крайчеца на сейфа и неволно пак й стисна ръката.
— Ох!
— Извинявай, детко — отпусна я Рейнбърд. — Знам аз дяволски добре, че слушат. Но сега не чуват, като няма ток. О, детко, тая работа не ми харесва, трябва да се измъкна оттук!
Той започна да трепери.
— Кои са конгците?
— Не знаеш ли?… Да, вероятно си твърде малка. Става дума за войната, детко. Войната във Виетнам. Конгците бяха лошите. Те носеха черни пижами. В джунглата. Чувала си за Виетнамската война, нали?
Чувала беше… бегло.
— Ние патрулирахме и се натъкнахме на засада.
Дотук беше вярно, но на това място Джон Рейнбърд и истината се разделяха. Не беше необходимо да я обърква с признания, че всички се бяха натряскали с камбоджанска ракия като свине, а лейтенантът им от Уест Пойнт, който беше само на една крачка от границата между разума и лудостта, се тъпчеше и с пейотови29 листа, които започваше да дъвче винаги щом излезеше на патрул. Рейнбърд веднъж видя как това лейтенантче застреля с полуавтоматичната си пушка една бременна жена, видя как шестмесечният плод се откъсна на парчета от тялото на майката; това, каза им по-късно лейтенантчето, било известно като аборт „Уест Пойнт“. И така, те се връщаха към базата си и действително се натъкнаха на засада, само че тя бе заложена от собствените им хора, по-пияни дори и от тях, и четирима души хвръкнаха във въздуха. Рейнбърд не виждаше никаква нужда да разказва на Чарли всичко това, нито че мината, отнесла половината му лице, е била произведена в Мериландските муниционни заводи.
29
Пейот — мексикански кактус, от който се произвежда халюциогенният опиат мескални. — Б. пр.