Хокстетър изсумтя.
Кап се обърна към Рейнбърд:
— Все пак и аз смятам, че накрая ти се увлече в ролята си на amicus curiae.
— Така ли смяташ? Значи още не ти е ясно — окото на индианеца се завъртя от Кап към Хокстетър и пак към Кап. — Мисля, че и двамата проявявате направо поразително неразбиране. Имате на ваше разположение двама детски психоаналитици и ако те са типични представители на тази професия, то светът трябва да е пълен с деца с неразрешими душевни проблеми.
— Лесно е да се говори — започна Хокстетър. — Това…
— Вие просто не проумявате колко умна е тя — сряза го Рейнбърд. — Как бързо намира… връзката между причините и следствията. Да работиш с нея е все едно да си проправяш път през минно поле. Подхвърлих й идеята за „моркова и пръчката“, защото тя и сама щеше да стигне до нея. Като я измислям заради нея, аз укрепвам доверието й в мен… и като резултат превръщам едно препятствие в предимство.
Хокстетър отвори уста. Кап го спря с вдигане на ръка и заговори на Рейнбърд с тих, омиротворителен тон, какъвто не използваше с никой друг… но и никой друг не беше Джон Рейнбърд.
— Това не променя факта, че ти, изглежда, си поставил граница докъде могат да стигнат Хокстетър и хората му. Рано или късно тя ще разбере, че основното й искане — да види баща си — няма да бъде изпълнено. Всички сме единодушни, че ако й позволим да го види, може да загубим завинаги съдействието й.
— Точно така — вметна Хокстетър.
— И ако тя е толкова умна, колкото твърдиш — продължи Кап, — вероятно ще постави неизпълнимото си условие по-скоро рано, отколкото късно.
— Вярно — съгласи се Рейнбърд. — И тогава край на всичко. Само да го види и ще осъзнае, че през цялото време съм я лъгал за неговото състояние. И ще стигне до извода, че през цялото време съм работил за вас, момчета. И така, въпросът е само колко дълго ще я накарате да продължава.
Рейнбърд се наклони напред.
— Има няколко положения, с които вие двамата трябва да свикнете. Първо, Чарли няма да пали за вас до безкрайност. Тя е човешко същество, малко момиченце, което иска да види баща си. Не е лабораторна мишка.
— Ние вече… — започна нетърпеливо Хокстетър.
— Не. Не сте. Работата опира до самата основа на системата за възнаграждение при експериментите. Морковът и пръчката. Като пали, Чарли ще си мисли, че тя държи моркова, с който ще ви накара да я заведете при баща й. Но ние сме на друго мнение. Фактически баща й е морковът, с който ние водим нея. Е, едно муле може да изоре цяло поле, докато се мъчи да докопа мамещия го морков, защото мулето е глупаво. Но това малко момиченце не е.
Той погледна към Кап и Хокстетър.
— За не знам кой път ви го повтарям. Имам чувството, че забивам пирон в дъб — солиден дъб. Трудно върви, както виждате; вие двамата сякаш непрекъснато забравяте. Рано или късно тя ще разбере и ще престане да ви слуша. Защото не е муле. Или бяла лабораторна мишка.
„И на теб ти се ще по-скоро да престане — помисли си Кап с напираща ненавист. — Да престане, за да можеш да я убиеш.“
— И така, тръгвате от този основен факт — продължи Рейнбърд. — Като начало. След това започвате да измисляте начини да удължите нейната сговорчивост колкото е възможно повече. После, когато всичко свърши, си пишете докладите. Ако получите достатъчно данни, възнаграждават ви с определена голяма сума. Успявате да изядете моркова. В такъв случай получавате нова възможност да инжектирате магьосническата си отвара на група бедни, невежи несретници.
— Ти си бил и язвителен — каза Хокстетър с треперещ глас.
— С това превъзхождам пълните глупаци — отвърна Рейнбърд.
— Как предлагаш да увеличим сговорчивостта й?
— Ще спечелите няколко опита само с дребни отстъпки. Разходка на поляната. Или пък… всяко малко момиченце обича конете. Обзалагам се, че можете да я накарате поне пет-шест пъти да пали за вас единствено срещу малко езда по алеите на някое от онези кончета в конюшнята. А това ще е достатъчно, за да удържи на върха на иглата десетина канцеларски плъха от рода на Хокстетър.
Хокстетър се отблъсна от масата.
— Не съм длъжен да седя тук и да слушам такива обиди.
— Седни и млъкни — нареди Кап.
По лицето на Хокстетър изби силна червенина и той сякаш беше готов да се бие; после тя изчезна така внезапно, както се бе появила, и той сякаш беше готов да се разплаче. След това седна отново.
— Разрешете й да отиде в града на пазар — продължи Рейнбърд. — Пратете я на посещение в „Седем флага над Джорджия“30, да се качи на дяволската железница. Може и заедно с нейния добър приятел Джон Чистача.