— Не, но и да исках, май нямаше да става нужда да сервираш допълнително.
— Дълго ли ще се наложи да остане на легло? — попита Ърв.
— Трябва да я заведем в Олбъни — поясни Хофериц. На масата имаше чиния с маслини и той си взе една шепа. — Да бъде под наблюдение. Температурата й е трийсет и девет градуса. От инфекцията. Ще ви оставя пеницилин и тубичка гентамицин. Това, от което най-много има нужда, е да яде, да пие и да си почива. Недояждане. Обезводняване. — Той хвърли една маслинка в устата си. — Права си била да й дадеш пилешки бульон, Норма. Всичко друго е щяла да повърне безусловно. Нищо, освен бистри течности утре. Телешки бульон, пилешки бульон, много вода. И много джин, разбира се, най-добрата от всички бистри течности. — Той захихика над старата шега, която и Норма и Ърв бяха чували вече десетки пъти, и метна в устата си нова маслина. — Ще трябва да уведомя полицията.
— Не — възкликнаха едновременно Ърв и Норма и се спогледаха, толкова очевидно изненадани, че доктор Хофериц отново се изкиска.
— Тя е в беда, нали?
Ърв се смути. Той отвори уста и пак я затвори.
— Може би има някаква връзка с онази неприятност, която изкарахте миналата година, а?
Този път Норма си отвори устата, но преди да успее да заговори, Ърв рече:
— Мислех, че си длъжен да докладваш само за огнестрелни рани, Карл?
— По закон, по закон — поде нетърпеливо Хофериц и си смачка цигарата. — Но ти знаеш, че има и дух на закона, както и буква, Ърв. Разправяш, че името на момиченцето е Робърта Макколи, но аз по-скоро ще повярвам, че магаре може да дриска жълтици. Тя казва, че си е одрала гърба, като е пълзяла под бодлива тел, а аз започвам да си мисля, че е странно да ти се случи такова нещо на път към роднините ти, дори при днешните ограничения на бензина. Тя твърди, че не си спомня много от последната седмица, и виж, това го вярвам. Коя е тя, Ърв?
Норма погледна към съпруга си изплашена. Ърв се наклони назад със стола си и се вгледа в доктор Хофериц.
— Да — започна накрая той. — Тя е свързана с онази миналогодишна неприятност. Затова и повиках теб, Карл. Ти си имал неприятности и знаеш, че понякога законите не са по-добри от хората, които ги използват. Разбери, че ако издадеш присъствието на това момиченце тук, ще причиниш неприятности на много хора, които не са го заслужили. На Норма и на мен, на много членове на рода ни… и на нея, там, в спалнята. Повече не мога да ти кажа. Познаваме се от двайсет и пет години. Ти ще трябва да решиш какво да предприемеш.
— А ако си държа устата затворена — запали нова цигара Хофериц, — какво ще направите вие?
Ърв погледна към Норма, която срещна погледа му. След миг тя объркано, леко поклати глава и сведе очи към чинията си.
— Не зная — тихо промълви Ърв.
— Като папагал в клетка ли ще я отглеждате? — попита Хофериц. — В малко градче живеем, Ърв. Може и си задържа устата затворена, но аз съм изключение. Ти и жена ти принадлежите към църквата. Към „Чифлика“35. Хора идват и си отиват. Ще се отбие насам и данъчният експерт някой хубав ден — оня, плешивият негодник — да определи нов данък на сградите ви. Какво ще направите? Ще й построите стаичка долу в мазето ли? Хубав живот за едно дете наистина.
Норма добиваше все по-разтревожен вид.
— Не зная — повтори Ърв. — Предполагам, че ми трябва известно време, за да размисля. Ясно ми е за какво говориш… но ако беше видял хората, които я преследваха…
Очите на Хофериц блеснаха при тези думи, но той си замълча.
— Трябва ми известно време, за да размисля. Засега ще запазиш ли в тайна присъствието й тук?
Хофериц метна последните маслини в устата си, въздъхна и се изправи, хванал се за ръба на масата.
— Да. Тя е здрава. Пеницилинът ще нокаутира микробите. Аз ще си държа устата затворена, Ърв. Но вие най-добре хубавичко си помислете над това. Дълго и съсредоточено. Защото едно дете не е папагал.
— Не е — тихо се съгласи Норма. — Не е, разбира се, че не е.
— Има нещо странно в това хлапе. Не можах да го разбера или да го „напипам“, но го усетих.
— Да — потвърди Ърв. — Има нещо странно в нея наистина, Карл. Затова е и в беда.
Той изпрати доктора навън, в топлата и дъждовна ноемврийска вечер.
5
След като докторът престана да я почуква и натиска със старческите си изкривени и удивително нежни ръце, Чарли изпадна в трескава, но не неприятна дрямка. Дочуваше гласовете им от другата стая и разбираше, че говорят за нея, но се чувстваше сигурна, че само говорят… не кроят планове.
Чаршафите бяха студени и чисти; теглото на шарения юрган притискаше успокоително гърдите й. Тя се унасяше. Спомняше си как жената я нарече вещица. Спомняше си как се отдалечи. Спомняше си как хвана на стоп едно комби, пълно с хипита, които пушеха наркотици и пиеха вино, и си спомняше, че я наричаха малка сестричке и я питаха къде отива.